Принцът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-424-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцът на тръните». Краткое содержание книги:
Когато е на девет, убиват майка му и братчето му. На тринайсет е главатар на банда кръвожадни разбойници. Смята на петнайсет да е крал…
Време е принц Йорг Анкрат да се върне в замъка на баща си и да вземе онова, което е негово по право. От деня, когато е видял как хората на граф Ренар убиват майка му и малкото му братче, а самият той е висял безсилно в плен на бодливата шипка край пътя, Йорг се опитва да отприщи тровещата го мъст и да въздаде справедливост. За него животът и смъртта са игра, в която няма какво да загуби.
Ала в бащиния му замък дебне вероломство. Вероломство и черна магия. Може ли един младеж, пък бил той и решен на всичко, да победи врагове с невъобразима сила?
— Благодарско.
Изчакахме го да се отдалечи.
Обърнах коня на Алейн обратно към нивите.
— Нали уж щяхме да се представяме? — попита Макин.
— Точно това ще направим — отвърнах и пришпорих коня си. — Ще се представим на Кодин, командир на Горски страж.
45.
Обичам планините, винаги съм ги обичал. Големи камъни със собствено мнение, които стърчат, където никой не ги иска, и ти се пречкат в краката. Страхотни са. Изкачването им е друга работа обаче. Него го мразя.
— Какъв, по дяволите, беше смисълът да крада кон, щом трябва да го влача за юздата по всяко баирче, дето ни се изпречи?
— Не бих го нарекъл баирче, Йорг. Скалиста стръмнина по-скоро — отвърна Макин.
— Сър Алейн е виновен. Може ли да си избере толкова смотан кон? Да си бях задържал крантата по-добре.
Отговори ми накъсаното дишане на Макин.
— Един ден ще навестя барон Кеник да му се оплача от тъпия му син — рекох.
В същия миг под крака ми се обърна камък и аз паднах. Малкото броня, която още носех по себе си, издрънча.
— А сега полека, щото три лъка са се премерили във всеки от вас. — Гласът дойде от високото, където луната омесваше сенките на големи и малки скали.
Макин се изправи бавно и ме заряза сам да се надигам с бронята и прочие.
— Доколкото чувам, сте анкратци — казах достатъчно високо, за да ме чуят хората в засада, които и да бяха. — Ако ви напира отвътре да застреляте някого, бих предложил на вниманието ви тоз тук кон, който е голяма мишена и на всичкото отгоре е абсолютна кранта.
— Оставете си мечовете.
— Имаме си само един, общ — отвърнах аз. — И честно казано, не ми се ще да се разделям с него. Тъй че хайде да забравим за това и да се отправим мирно и кротко към капитана на Горски страж, става ли?
— Оставете си…
— Да, да, чухме. Минутка само. — Изправих се в целия си ръст и се позавъртях с надежда да уловя нещичко от лунния светлик. — Принц Йорг съм. Бутнах последния ви капитан във водопада. А сега ме заведете при Кодин, преди да съм загубил пословичното си търпение.
Постигнахме разбирателство и скоро двамина поведоха коня на Алейн, а трети ни осветяваше пътя с фенер.
Заведоха ни в лагер на миля-две по-нататък — петдесетина стражи се бяха наврели в една кухина току под билото на някакво възвишение. Хълма Брот, както обясни водачът на патрула. Добре беше, че някой има представа къде се намираме.
Патрулът си размени уговорени подсвирквания с постовите, преди да ни въведе в лагера. Самият лагер тънеше в мрак, което беше разумно, предвид че се намирахме на няма и десет мили от Призрачния.
Запрепъвахме се в спящи мъже на път към палатките, опънати за командването.
— Я дайте малко светлина тука! — Вдигнах достатъчно шум да събудя спящите. Един принц има право на подобаващо посрещане, дори ако сам трябва да надуе фанфарите. — Леле! Ренар дори не знае, че сте пресекли границата. Тоя тъпак организира турнир под стените на замъка си, за бога!
— Размърдайте се!
Познах гласа.
— Кодин! Най-после!
Грейнаха фенери, като светулки в нощта.
— Баща ви настоя, принц Йорг. — Капитанът на Горски страж излезе от малката си палатка. Лицето му беше сериозно, без следа от усмивка. — Прати ме да му донеса главата ви, само нея.
— Може ли аз да я отрежа? — Райк се изстъпи в светлината на фенерите и както винаги, ми се стори по-голям, отколкото го помнех.
Мъже се разстъпиха и Горгот се появи от сумрака, по-голям и от Райк. Ребрата му стърчаха от гръдния кош като пръсти на костелива ръка.
— Черни принце, време е да платиш сметката.
— С главата си? — Сложих ръка на гърлото си. — Мисля да си я запазя, благодаря. — Обърнах се и видях Бърло Дебелака, награбил по един самун във всяка ръка.
— Мисля, че приключих с опитите си да умилостивя крал Олидан — продължих. — Всъщност вече не ми се чака някой да умре по свое усмотрение. Следващата ми победа ще е за самия мен. Следващото съкровище, което спечеля, ще остане в моите ръце и в ръцете на онези, които ми служат.
Горгот не сваляше очи от мен. Малкият Гог надничаше от сенките зад гиганта. Елбан и Лъжеца разбутаха сгъстяващия се кръг войници.
— И к’во ше да е туй съкровище, Йорх? — попита Елбан.
— Ще го видиш, когато изгрее слънцето, старче — отвърнах. — Смятам да превзема Ренарските възвишения.
— Аз викам да го вържем. — Райк надвисна над мен. — Ше има награда за главата му. Принцова награда, братко! — Засмя се на собствената си шега и старата рибена кост в гърлото му изхъхри по познатия начин: „хър! хър! хър!“.