Принцът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-424-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцът на тръните». Краткое содержание книги:
Когато е на девет, убиват майка му и братчето му. На тринайсет е главатар на банда кръвожадни разбойници. Смята на петнайсет да е крал…
Време е принц Йорг Анкрат да се върне в замъка на баща си и да вземе онова, което е негово по право. От деня, когато е видял как хората на граф Ренар убиват майка му и малкото му братче, а самият той е висял безсилно в плен на бодливата шипка край пътя, Йорг се опитва да отприщи тровещата го мъст и да въздаде справедливост. За него животът и смъртта са игра, в която няма какво да загуби.
Ала в бащиния му замък дебне вероломство. Вероломство и черна магия. Може ли един младеж, пък бил той и решен на всичко, да победи врагове с невъобразима сила?
Каквото и да си мислеше Алейн, ясно бе, че хората му са се наслушали на истории за Норлес. Чували бяха за Лудия принц и неговите диви разбойници. Чували бяха как окъсани воини изскачат от руините, бият се като бесни и разбиват далеч по-многоброен враг.
Нещо изръмжа в сумрака отдясно. И да бяха имали някакви съмнения хората на Алейн, че в сенките ги дебнат бандити, този звук — навярно от някакво животно, излязло да си търси храна — ги убеди в обратното.
— Атака! — ревнах на несъществуващите си другари, метнах се от седлото и съборих Алейн от коня му.
Алейн загуби желание да се бие веднага щом се пльоснахме на отъпканата трева, което беше добре, защото от удара останах без въздух. Набих му една глава и пред очите ми затанцуваха звезди.
Чух млатилото на Макин, последвано от тропот на отдалечаващи се копита. Измъкнах се изпод тежката броня на Алейн и се надигнах с мъка.
— Давай да се махаме, Йорг — каза Макин. — Бързо ще се сетят, че двамата с тебе сме сами и никой не дебне в храстите.
Намерих меча на Алейн, вдигнах го и казах:
— Няма да се върнат.
Макин ме изгледа намръщено.
— Май мозъкът ти се е размътил. Така става, като набиваш глава на рицар с шлем.
Вдигнах ръка към челото си. По пръстите ми остана кръв.
— Имаме Алейн. Заложник или труп. Не знаят кое от двете.
— На мен ми изглежда умрял — каза Макин.
— Счупил си е врата, като гледам. Но не е там въпросът. Въпросът е, че сега хората му имат други грижи, а именно как да подсигурят собственото си бягство. Ясно им е, че няма никакъв шанс да им го върнем цял и невредим. Няма да се върнат в Кеник, гарантирам ти. А и в Призрачния няма да ги посрещнат с разтворени обятия. Наясно са, че Ренар не би искал да има нищо общо с това.
— И сега какво?
— Ще го махнем от пътя. Онази каруца с бирата наближава — казах и хвърлих поглед към пътя зад нас. — Метни го на коня му. Ще го откараме в нивата ей там.
Притъмня съвсем, докато свалим бронята му сред пшеницата, още мокра от следобедния дъжд. Бронята му вонеше, защото Алейн се беше изпуснал, но ми пасваше добре, освен на кръста, където беше възширочка.
— Какво ще кажеш? — Поизправих се, та Макин да ми се възхити.
— Нищо не се вижда.
— Добре изглеждам, повярвай ми. — Изтеглих наполовина меча, после го плъзнах обратно в ножницата. — Но мисля да пропусна двубоите.
— Много мъдро.
— Виж, в голямото меле ще се включа. Граф Ренар лично връчва наградата на победителя!
— Това не е план. Това е начин да се самоубиеш, при това толкова глупав, че в кръчмите ще ти се смеят сто години и отгоре — каза Макин.
Задрънчах назад към пътя, повел коня на Алейн.
— Прав си, Макин, но времето ми изтича.
— Може пак да хванем пътя. Да посъберем злато и да се установим някъде далеч, където никой не е чувал за Анкрат. — Имаше копнеж в очите му. Макин май наистина си мечтаеше за тих живот на село.
Ухилих се.
— Времето може и да ми изтича, Макин, но сега определено не е време за тичане. Няма да бягам нито сега, нито никога.
Потеглихме към Призрачния замък. Бавно. Рано ми беше да се появя на турнирното поле. Нямахме шатра, която да разпънем, а цветовете на Кеник неизбежно щяха да привлекат повече внимание, отколкото можеха да понесат актьорските ми умения.
Докато наближавахме постройките около крепостната стена, ни застигна странстващ рицар. Настигна ни и дръпна юздите на коня си.
— Добра стига, сър?… — Прозвуча ми задъхан.
— Алейн от Кеник — отвърнах любезно.
— Кеник? Мислех, че…
— Вече сме съюзници с Ренар. Направо сме си първи дружки.
— Радвам се да го чуя. Човек има нужда от приятели във времена като тези — каза рицарят. — Аз към сър Келдон, между другото. Идвам за турнира. Граф Ренар плаща щедро на победителите.
— И аз така чух.
Сър Келдон подкара коня си редом с нашите.
— Добре е, че равнините останаха зад гърба ми. Направо гъмжат от съгледвачи на Анкрат.
— Анкрат? — Макин не успя да прикрие тревогата си.
— Не сте ли чули? — Сър Келдон хвърли поглед през рамо в нощта. — Говори се, че крал Олидан събира войските си. Никой не знае къде ще удари, но Горски страж вече се придвижва. Ако питате мен, повечето са там някъде! — И посочи зад гърба си. — А знаете какво сториха те на Гелет! — И прекара красноречив пръст през гърлото си.
Стигнахме до кръстопътя в средата на градчето. Сър Келдон обърна коня си наляво и попита:
— Вие не сте ли за турнира?
— Не. Първо трябва да се представим на графа — отвърнах и кимнах към замъка. — Късмет утре.