Мрежата

Идеята й беше съвсем друга. Щеше да прегледа компютъра и да си набележи някой от помощния персонал на Мрежата, някоя чистачка или секретарка, която отскоро работеше в системата. По възможност някоя, която не беше омъжена и живееше сама. След което нямаше да е проблем да постигне абсолютна прилика с оригинала.

Изборът падна на Кристин Уесън, трийсетгодишна грозновата брюнетка, която трябваше да се прости с краткия си и по всяка вероятност не особено съдържателен живот, докато нейната двойничка, облечена, разбира се, в нейните дрехи, продължеше към югозападния (най-натоварения) вход на сградата. Беше петък и по лицата на върволицата служещи, наредени на опашка на пропуска, се забелязваше известно оживление. Един по един те прекарваха картите си за самоличност през скенера. Процедурата вървеше доста бързо — святкаше зелена лампичка и можеше да влезеш навътре и да отстъпиш място на следващия.

Селки беше спокойна, че картата й е валидна — с нея беше влязла и на паркинга зад волана на осемгодишния форд на Кристин (между другото голяма бракма).

А самата Кристин или по-скоро това, което беше останало от нея, беше увито в найлонови чували, напъхано във ваната и покрито с буци лед от фризера — за да мине известно време преди съседите да започнат да се оплакват от непоносимата воня.

Вече вътре в сградата, Селки знаеше къде би могла да отиде, за да не се размотава насам-натам по коридорите. Тоалетните например бяха едно от местата, които не се наблюдаваха с видеокамери, откак преди години възникна скандал по повод онова, което охраната в Пентагона се забавлявала да гледа в свободното си време. Така че можеше да си седне с книжка в една от тоалетните и да убие времето. Можеше да хапне в кафето. Можеше да изпуши една цигара отвън, на алеята за пушачи. Цигарите бяха взети от чантичката на Уесън — за всеки случай. Така или иначе тук всички се подминаваха, без да си обръщат особено внимание — типично за голяма бюрократична институция.