Светът на мъглите

В тъмната като гроб алея срещу жилището на Стийл Сайдър се облегна уморено на грапавата каменна ограда и изчака, докато престане да й се вие свят. Тя се потеше обилно въпреки мразовития студ, а ръцете й трепереха. Лекарят на стражата си бе свършил добре работата, беше превързал счупените й ребра и беше сложил няколко парчета лейкопласт върху ранения й череп, ала тя бе изгубила доста кръв от различните одрасквания и рани. Чувстваше се ужасно, но не се осмели да остане повече в жилището на Стийл. Нямаше да има какво да им отвърне, ако захванеха да й задават неудобни въпроси.

Лекарите бяха изразили желание да я откарат в болницата за преглед, но Сайдър категорично им бе отказала. Изпитваше ирационален ужас от болници, а и освен това бяха скъпи. Тя облегна глава о студения камък. За малко да я довърши един мощен еспер, и то — за нищо… Тя неволно подскочи, когато Кат изникна от мъглата и се облегна до нея. Доловил състоянието й, той се намръщи и бързо я затегли за ръкава.

— Добре съм — упорстваше тя, но се остави да бъде водена. Сега, когато не бе сама, се чувстваше по-сигурна върху нозете си. — А ти добре ли си, Кат?

Той се усмихна и кимна.

— В крайна сметка всички много преживяхме, но не можах да открадна сапфира. И все пак парите от наградата ще ни се отразят добре.

Кат отвори устата си и измъкна от нея малък син камък. Сайдър се взря в сапфира и избухна в смях. Ребрата я боляха, но това нямаше значение.

— Разбира се, имаше два сензора вляво, в счупения прозорец. Кат, любов моя, ще те издигна в степен майстор крадец. — Тя се поколеба и внимателно го изгледа. — Никой никога не е поемал такъв риск за мен, а ти рискува живота си, за да ме спасиш. Ще трябва да помисля за това. А сега да се връщаме в кръчмата. Чака ни още толкова работа, преди да се заемем с бизнес отново.