Светът на мъглите

— Благодаря, няма да е необходимо.

Сайдър се изправи на крака, леко трепереща от протестиращите и изпотрошени ребра. Стийл се измъкна от креслото си и я изпрати до вратата. Загърна я с наметалото и й разтвори вратата. Сайдър поспря за миг.

— Довиждане, Джиджиън. Не се съмнявам, че вечерята щеше да бъде прекрасна.

— Благодаря ти, че ми направи компания.

— Винаги съм на твое разположение.

Сайдър залепи една целувка на бузата му и си тръгна. Стийл внимателно затвори вратата след нея. Върна се и с наслада се тръсна в креслото си. Топаз бухна с непохватна сръчност възглавницата зад гърба му.

— Изпий си кафето, Стийл. Изстина.

Стийл пое чашката отново и отпи от кафето послушно. Сладостно въздъхна, наслаждавайки се на отличния му вкус и огледа разрушенията в дневната си с отнесен израз.

— Какво има, Стийл?

— Сапфирът на Мери, какво стана с него?

— За това ли си мислиш точно сега? Не искаш ли да узнаеш какво се е случило с Имперската флота?

— Предполагам, че вече са разбрали, че есперският щит е непробиваем и са се втурнали обратно в хиперпространството.

Топаз кимна.

— Оставили са един дежурен кораб, но без съмнение до утре и той ще отлети. Ако не го стори, ще дам разрешение на полтъргайстерите да си направят няколко закачливи шегички с него.

— И така, преживяхме още една буря. Какви са последните данни от болницата?

— Повече от дванадесет хиляди с прогорени мозъци, осемстотин и тридесет мъртви.

Стийл въздъхна.

— Победата не е голяма.

— Ние устояхме на Имперската флота и оцеляхме — промълви Топаз. — Спокойна съм и за това.

— По дяволите Империята, къде е проклетият сапфир? Сложих го на бюрото си, той изтропа, когато Мери запя. Не беше в нея, когато я отведоха, нито пък в някой от стражите. Трябва да е някъде тук, но дявол да го вземе, не мога да го открия.

— Сайдър — навярно тя го е взела.

Стийл решително тръсна глава.

— Не. Сензорите, вградени в рамката на вратата щяха да открият скъпоценния камък, дори да го беше глътнала.

— Тогава катерачът по покриви?

— Проверих в костюма му, докато лекарите се занимаваха с него. Никакъв сапфир.

— Тогава кой го е взел? Камъкът струва цяло състояние.

Стийл сви рамене и се отпусна в креслото си.

— Какво по дяволите, та в края на краищата това е само един сапфир.

Топаз му отправи проницателен поглед.

— Сигурен ли си, че се чувстваш добре, Стийл?

Той се засмя.

— Превъзходно, уверявам те.

— Добре. Защото следващия път, когато се срещнем, директоре, ще ти дам доказателства, които ще те уличат в лъжа.

— Ще бъдеш добре дошла, изследовател. Опитай се.

Топаз се засмя и напусна дневната. Стийл се ухили и отпи от кафето си.