Лазурна

— Имаш ли семейство, Дарби? — попита тя жълто-зеленоокия си съветник, когато за пореден път изтрополи по стълбите.

— Навремето имах — сбърчи отвратено нос той.

— Не… — Битърблу се поколеба. — Не ги ли харесваше, Дарби?

— По-скоро отдавна не съм мислил за тях, кралице.

Тя се изкуши да го попита за какво изобщо мисли, докато търчи насам-натам като разбрицана машина за разнасяне на документи.

— Признавам, че съм изненадана да видя и теб в кабинета, Дарби.

Дарби се втренчи в нея и задържа погледа й. Тя се стъписа, понеже не помнеше да се е случвало досега. Забеляза колко ужасно изглежда съветникът й — с кървясали и ококорени очи, сякаш с мъка ги държи отворени. За пръв път й направи впечатление и как потрепват мускулите по лицето му.

— Тиел ме заплаши, кралице. — Подаде й документ и сгънат лист, грабна подписаните формуляри и ги прелисти със замах, все едно иска да накаже всеки лист в купчината, объркал полагаемото му се място. Битърблу си го представи как ги надупчва с нож за писма, а после ги държи над огъня, докато се разпищят.

— Странна птица си ти, Дарби — рече му.

— Хмм… — изсумтя Дарби и излезе.

Да седи в кабинета си в кулата без Тиел й внушаваше особено усещане за протяжност, сякаш чака работния ден да започне. Чака Тиел да се върне, изпълнил поредната задача, и да й прави компания. Колко му се ядосваше, задето простъпката му я принуди да го отпрати!

Последният документ, донесен от Дарби, съобщаваше резултатите от проучването на Ранмуд за грамотността. И за замъка, и за града статистиката сочеше около осемдесет процента. Нямаше никаква причина, разбира се, да се довери на точността й.

Бележката бе написана с графит. Позна едрите, старателно оформени букви на По. Съобщаваше й кратко, че Теди и Саф ще я чакат по обед в библиотеката.

Тя застана пред прозорец с изглед на изток, внезапно разтревожена как Теди ще успее да дойде до тук. Облегна чело на стъклото и задиша дълбоко, за да надмогне болката и замайването. Небето сивееше оловно — същинско небе през късна есен, макар да започваше едва октомври. Великолепни и внушителни, мостовете се възправяха над реката като миражи. Присви очи и разбра защо въздухът си променя цвета и се движи. Снежинки. Не вихрушка, а плах предвестник на зимата.

По-късно, на път за библиотеката, спря в долните кабинети да нагледа чиновниците, които работеха тук всеки ден. Наброяваха между трийсет и пет и четиридесет в зависимост от… е, не знаеше всъщност от какво зависи. Къде отиваха, когато не бяха тук? Из замъка ли обикаляха, проверявайки… каквото и да било? Дворецът бе пълен с неща, изискващи проверка, нали?

Битърблу си отбеляза мислено да пита Мадлен дали обезболяващите лекарства помътват разсъдъка й, или просто е природно глупава. Сравнително млад чиновник на име Фрогат — трийсетинагодишен навярно — с буйна тъмна коса седеше приведен над най-близката маса. Изправи се и я попита дали й е необходимо нещо.