Мъртвият ирландец
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Год: Петекстон
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Мъртвият ирландец». Краткое содержание книги:
Една бизнес афера и едно убийство са достатъчни за такъв майстор в жанра като Джон Т. Лескроарт да направи нещо по-голямо от един обикновен криминален роман. Може би затова „Мъртвият ирландец“ достигна милиони тиражи и стана явление, което доказва колко силна литература може да има и в този жанр.
Приятно пътуване, читателю…
Dismas Hardy is an ex-cop and bartender at the Little Shamrock, owned by his friend Moses McGuire. When Moses asks him to investigate the alleged suicide of his brother-in-law, Eddie Cochran, Dismas obliges. Though Dismas's probing suggests that Eddie was involved in a drug deal, he begins to uncover a dangerous entanglement much closer to home.
И тя не можеше да не повярва, че я обича. Той наистина я е обичал. А щом я е обичал, не се е самоубил.
Ето защо гневът, който внезапно я обзе, я изненада. Преди, до днес, след смъртта на Еди, тя чувстваше единствено тази тъпа болка — болката на ужасната загуба, която бе понесла. Беше се превърнала почти в сомнамбул, черпеше утеха от Ерин, боеше се от своите тягостни мисли.
А сега, на работа от десет до пет, накрая разчистила бюрото си за сутринта на следващия ден, тя клюмна изведнъж, обхвана я вълната на силен гняв.
— О, Еди! — възкликна полугласно тя.
Защото сега я порази следващата реалност на нещата. Преди, докато си мислеше, че Еди е извършил самоубийство, това не беше имало значение. Но сега, при положение че е убит, тя си представяше съвсем ясно защо са го убили.
Заради неговата настойчивост, заради идеализма му, заради посещенията му при Крус и Поук, опитвайки се да ги убеди да бъдат нещо, което не са, да се превърнат в малки идеални Едита, да играят честно, да вършат правилни неща.
О, Еди, помисли си тя разтреперана, да беше ги оставил на мира и да бъдеш като всеки друг? Сто пъти съм ти казвала, че това няма да ни донесе добро. Ако се беше вслушал в думите ми, щеше да останеш жив.
Тръпките преминаха. Някой я доближи, попита дали не й е зле. Отново.
В автобуса, на път за вкъщи, Франи си спомни за парите от застраховката. За пръв път се сещаше за това и както обзелият я гняв преди, вля в нея чувство на вина.
Може би такъв е процесът, реши тя. Малки неща, които прииждат и заемат мястото на болката. Каза си, че това е навярно естествено, начало на оздравяването, но не й помогна да отстрани чувството на вина.
Не я интересуваха кой знае колко парите от застраховката. Сетне, в един отвратителен момент, тя прояви интерес към тях. Е, не чак толкова, то повече бе свързано с дилемата дали ще реши да роди бебето, или не, защото ако го роди, ще трябва да остане вкъщи да го гледа за известно време, вместо да продължава да работи.
Случваше се нещо ново, непознато и тя се опита да го пропъди от предната редица на своите мисли. Но както много други неща напоследък, то не се поддаваше на нейния контрол.
Това навярно беше романтична глупост, но през този първи ден, в който тя разбра, че е забременяла, едничкото, което можеше да си помисли, беше, че бебето е плод на взаимната любов с Еди, смесица, от която се е породило бебето. Сякаш тяхната любов беше станала нещо отделно от самите тях, нейно доказателство, съществуващо самостоятелно.
Ала през миналата седмица, когато се убеждаваше все повече, че Еди не е искал бебето, не я е обичал, както тя си е мислила, започна да се съмнява дали и тя изобщо желае това бебе.
Седеше до прозореца в автобуса, нехаеща, дори неосъзнаваща, че лицето й е обляно в сълзи.
Тя всъщност искаше детето. То беше от Еди, всичко, което й оставаше от Еди. Скръсти ръце на корема си.
Харди бе облегнал лакти на кухненската маса на Франи. Още не беше се прибирал вкъщи. Франи беше позвънила в „Шамрок“ и помолила Лин да извика Харди на телефона, тъкмо когато Харди пиеше първата си бира. Искала да научи от него нещо за другото разследване, но Харди не беше склонен да говори за това по телефона в бара.
Косата на Франи пак блестеше и беше прибрана в огромен кок, което я правеше по-старолика, по-строга. Носеше семпла бяла блуза, черна загръщаща се пола. Лицето й бе още бледо, без грим, но огърлицата от зелени малахитови перли подчертаваше цвета на очите й.
Харди й обясняваше:
— Аз наистина се въздържам да казвам каквото и да било, да подхранвам нечии надежди, преди да се очертае нещо поне малко по-определено.
— А не се ли е очертало нищо досега?
— О, напротив, но все още не е достатъчно определено. Еди не ти ли е споменавал за човек на име Алфонс Пейдж?
— Споменавал е. Той е бил един от малцината останали на работа в „Арми“.
— Защо точно той?
— Не зная. Това притесняваше Еди. Мисля, че този Пейдж е имал някаква връзка с мистър Поук. Трябва да ти кажа, Дизмъс, че обстановката в службата на Еди придоби странен характер преди около шест месеца. Предполагам, че работите на компанията са тръгнали зле, а Поук е проявявал нехайство.
— Но защо Еди е взел това толкова присърце?