Не се сбогувам [bg]

Единият изръмжа нещо заплашително, козирката на фуражката се размърда нагоре-надолу.

- Какви мъже сте? - каза им Мона. - Как живеете само, не ви ли е противно на вас самите? Позволявате да ви шибат с клони. Някой решава вместо вас дали можете да си пуснете мустаци. И вино да си пийнете също не може.

Отново ръмжене.

- Спрете да ръмжите и слушайте! - навика ги тя. - Сега аз съм учителката. Показалката нали я виждате?

И им показа щика. Мученето секна, пленниците се усмириха. Но на Мона повече не й се приказваше с тях.

- Сега просто времето е лошо. Мъжко. Като свърши войната, ще дойде времето на жените, и всички отново ще си станат нормални - каза тя не толкова на тях, колкото на себе си. Сложи приклада на земята, опря се на дулото, взе да се притеснява: как е Романов, дали няма пак да се озове в беда? Не й се наложи дълго да се притеснява. Скоро след като се стъмни, на пътя се появиха две бързо движещи се фигури - по-висока и по-ниска. Още отдалеч се чу заядливият глас на Скукин:

- А пък аз ви казвам, че е тъпо, че не довършихте пазача! Ще дойде на себе си и ще вдигне тревога.

- Елизавета Анатолиевна не би одобрила - отвърна Романов, като помаха на Мона. - Кажете ми по-добре какво казва главата от генщаба, каква е диспозицията?

- Добър вечер, госпожице - поздрави подполковникът. Неговата хладна сериозност сега не дразнеше Мона, а тъкмо обратното, придаваше й бодрост.

- Колко се радвам, че сте на свобода!

Но онзи сухар вече не я гледаше.

- Диспозицията ли? Трябва максимално да се отдалечим от селото, докато няма луна. Не е ясно само в каква посока да тръгнем. Тези пейзани ми взеха швейцарския часовник, а на него имаше компас.

- Да се обърнем с гръб към Зелени и да си плюем на петите - предложи Романов.

Така и сториха. Вярно, че няколко минути по-късно Алексей (Мона мислено го наричаше просто по име), сви от пътя в полето.

- Това за „с гръб към селото" беше за пред конвойните - обясни той. - Всъщност трябва да излезем на реката. Тя трябва да е някъде в тази посока, рано или късно ще се натъкнем на нея. Ще се върнем нагоре по течението до пристана и ще се качим на баркаса.

- Аз исках да предложа същото - избоботи Скукин, недоволен, че не той командва нещата.

Около час те се лутаха в пълна тъмница, като вероятно вървяха на зиг-заг, но ето че пред тях замириса на влага.

- Внимание! - предупреди Романов. - Тук брегът е стръмен.

Той заслиза пръв, държейки Мона за ръка. Подполковникът ги изпревари. Долу се чу плисък на вода.

- Нагоре по течението - това е надясно. Интересно, далеч ли е пристанът?

Оказа се, че не е близо. Вярно, че по речния пясък беше доста по-лесно да се върви, отколкото по тревата. Мона вече се канеше да попита: откъде накъде решихте, че трябва да се върви нагоре по течението, а не надолу, но в този момент облаците станаха сребърни, от небето се изля печална светлина и съвсем наблизо, на сто крачки, заблестяха дъските на кея. Там се поклащаше и баркасът.