Разплата
- Автор: Гришэм Джон
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 9789547694637
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Разплата». Краткое содержание книги:
Пийт се давеше от прахоляка, когато някакъв японец се наведе от камиона, замахна с пушката си и го улучи. Прикладът се стовари върху тила му и той се свлече в безсъзнание. Падна в калната канавка до някакъв изгорял фургон. Сал и Юинг бяха пред него и не видяха това.
На шосето се получи огромно задръстване и пленниците бяха отведени настрани за поредната „слънчева терапия“. Когато не успяха да намерят другаря си, Сал и Юинг започнаха да разпитват шепнешком. Някой им каза какво се е случило. Първоначалният им подтик беше да тръгнат да го търсят, но се спряха. Само да мръднеха без разрешение, и щяха да си навлекат бой. Всеки опит да открият Пийт щеше да бъде самоубийствен. Безмълвно тъгуваха за приятеля си и намразиха японците още повече, ако това изобщо беше възможно. Ала вече бяха видели толкова много трупове, че сетивата им бяха притъпени, а емоциите им — почти напълно изчезнали.
Продължиха да крачат, докато се стъмни, после великодушно им позволиха да поспят в едно оризище. Наблизо нямаше никакво ограждение. Пазачите им раздадоха топки непочистен ориз и вода и докато си почиваха, Сал и Юинг се ослушваха за пистолетните изстрели на „лешоядите“. Много скоро ги чуха и се запитаха кой ли куршум е уцелил Пийт Банинг.
Той се свести и, все още зашеметен от болка и изтощение, прояви достатъчно присъствие на духа и се престори на мъртъв. Главата го болеше зверски и усещаше, че по врата му се стича кръв. Колоната беше безкрайна и той слушаше клетниците, които се тътреха покрай него. Чу и боботенето на преминаващите камиони, смеха и песните на японците. Чу как пазачите крещят заповеди и ругатни. Когато се стъмни, Пийт изпълзя от канавката и се скри под изкорубения фургон. Конвоите най-сетне отминаха, но пленниците продължаваха да се точат. Късно през нощта пътят най-сетне се опразни и притихна поне за малко. Пийт чуваше пистолетните изстрели все по-ясно и скоро видя оранжевите пламъчета на палачите, които довършваха умиращите. Сви се на кълбо и притаи дъх. Подминаха го.
Пийт реши да пропълзи до група дървета и да се опита да избяга. Но къде? Нямаше представа. Сигурен беше, че няма да стигне далече, но смъртта и бездруго не му мърдаше, така че какво толкова? Чака много дълго. Часовете се нижеха и той заспа дълбоко.
Разбуди го щик. Японски редник го беше притиснал към гърдите му, колкото да го размърда, но не и да прониже кожата му. Слънцето се беше издигнало високо и се отразяваше от щика, който сякаш беше дълъг три метра. Редникът се усмихна и му направи знак да се изправи. Избута го обратно на пътя, където той попадна в поредната безкрайна колона от многострадални привидения. Отново закрачи. Първите стъпки бяха сковани и болезнени, но той не изостана. Не познаваше никой от пленниците, а и вече всички изглеждаха еднакво.
На шестия ден пристигнаха в град Сан Фернандо. Вкараха ги в поредния временен лагер с ограда от бодлива тел и не им дадоха никаква храна. Условията бяха още по-чудовищни. В лагера имаше хиляди други пленници и разлагащите се трупове привличаха милиони мухи.
Сан Фернандо беше крайната точка на Батаанския поход на смъртта. Седемдесет хиляди военнопленници бяха принудително преместени тук — 60 000 филипинци и 10 000 американци. За Пийт изпитанието продължи шест дни. За мнозина други — повече от седмица. Около 650 американци и 11 000 филипинци бяха умрели по стокилометровия път от болести или изтощение, или пък просто бяха убити. Безброй цивилни филипинци умряха. Нищожна част бяха погребани.
А най-лошото тепърва предстоеше.
През първата нощ в Сан Фернандо Пийт успя да си намери място в лагера встрани от мръсотията и изпражненията и облегна гръб на оградата от бодлива тел. Бяха толкова нагъсто един до друг, че нямаше къде да седнат. Щастливците като Пийт, успели да си намерят местенце, биваха постоянно тормозени да се сгъстят. Не беше останало дори бегло подобие на дисциплина. Няколко офицери се опитаха да въдворят ред, но беше невъзможно. За юмручен бой и дума не можеше да става — бяха твърде изтощени, затова просто се ругаеха и си отправяха празни заплахи. Умопобърканите се лутаха наоколо, тъпчеха другите и молеха за храна и вода. Повечето пленници бяха болни от дизентерия, а поради липсата на тоалетни не им оставаше друг избор, освен да се изхождат в дрехите си.