Дарвиния [Darwinia - bg]

— Какво е усещането да си бог?

— Аз не съм бог.

— Разликата е почти незабележима.

— Ако включиш лампата, това прави ли те бог? Твоите предци щяха да те помислят за такъв.

Гилфорд вдигна очи към небето.

— Ужасно много крушки.

— Ние сме в архива — обясни вестоносецът. — Затворени сме в един възлов логичен пакет, прикачен към процедурните протоколи на земната онтосфера.

— Е, това обяснява всичко — подсмихна се Гилфорд.

— Съжалявам. Исках да кажа, че все още сме в архива — не можем да го напуснем, във всеки случай не и точно сега — но не сме и на Земята.

— Готов съм да приема думите ти за истина.

— Не мога да те изведа от архива, но бих могъл да ти покажа как изглежда той отвън.

Гилфорд не беше сигурен какво точно му предлагат — а и това изгарящо чувство, че нещо се е случило, не го напускаше, — но тъй като нямаше друг избор, кимна.

— Покажи ми — рече той.

В същия миг небето започна да се променя. В началото спря да се върти. Звездите поеха в нова посока, от юг на север, а южният хоризонт започна да пропада с главозамайваща скорост. Гилфорд извика и понечи да легне на земята, въпреки че нямаше усещане за движение. Откъм морето продължаваше да полъхва слаб ветрец.

— Какво виждам? — попита той.

— Само гледай.

Нови звезди изпълзяха зад хоризонта, безброй звезди, понасяха се с шеметна бързина, размазваха се и се превръщаха в издължени ръкави… в галактическия диск. После звездите се усмириха и замряха, оформяйки гигантско колело в небето.

— Онтосферата на архива — обясни със спокоен глас вестоносецът. — Нейната вътрешност.

Гилфорд не знаеше какво да каже. Имаше усещането, че невидима лента го стяга през гърдите.

Сега вече цялата галактика затрептя и се размаза, преобразувайки се в неясна сфера от светлина.

— Онтосферата в четири измерения.

Кълбото внезапно изчезна. Небето се изпълни с разноцветни линии, пресичащи се във всички посоки и протягащи се до безкрая. Бяха толкова ярки и трептящи, че той отмести поглед, за да не го заслепят, за да не изгуби разсъдък…

— Хигсовата структура на архива — продължаваше с обясненията вестоносецът. — Визуализирана и опростена.

„Опростена!“ — възкликна наум Гилфорд.

Но и този образ избледня.

За един кратък миг небето остана черно.

— Ето какво ще видиш, ако си извън архива.

Архивът: лишена от ясни очертания, затворена сфера от приглушена оранжева светлина, която изпълва западния хоризонт и се отразява в спокойните води на залива.

— Тук се съдържа всичко, което някога е съществувало в галактиката. Или поне беше така, докато псионите не го повредиха. Гилфорд, погледни червеникавото сияещо петно над хълмовете — само това остана от първоначалната галактика с нейните звезди, цивилизации, гласове и възможности — невероятно черна дупка, поглъщаща няколко парчета изстиваща лава.