![Дарвиния [Darwinia - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/0/0/9/darviniya-darwinia-bg-download.jpg)
Дарвиния [Darwinia - bg]
- Автор: Уилсон Роберт Чарльз
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“
- ISBN: 978-954-655-056-9
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Дарвиния [Darwinia - bg]». Краткое содержание книги:
Ставаше й мъчно, когато зайчетата падаха окървавени на земята. Но те бяха напаст и тя скоро привикна да потиска съчувствието си.
А тук имаше друга напаст. Тя натисна спусъка. Прикладът я ритна леко в рамото. Една гилза изхвърча от затвора и се изтърколи под леглото на Ник.
Дали сянката бе паднала? Така й се стори, но светлината бе недостатъчна…
— Не спирай! — извика Том, докато презареждаше. — Тези типове не падат от един изстрел. Не са никак лесни за убиване.
Гилфорд вече не усещаше левия си крак. Когато погледна надолу видя, че панталонът е подгизнал от тъмна кръв. Раната щеше да заздравее бързо, но прекъснатият нерв се нуждаеше от повече време за възстановяване.
Той запълзя към дивана, оставяйки след себе си кървава диря.
— Аби? — извика.
Нова порция куршуми през входната врата и прозореца. В другата стая пердетата започнаха да димят. Нещо блъскаше равномерно вратата на кухнята.
— Аби?
Никакъв отговор откъм дивана.
Чуваше изстрелите на Том и Лили от горния етаж и виковете отвън.
— Аби, отговори ми!
Облегалката на дивана бе простреляна на няколко места. Под тапицерията се подаваха косми и памук.
Той напипа на пода локва кръв — не беше неговата.
— Свалихме четирима — рече Том Комптън. — Но няма да лежат дълго, ако не ги довършим. А и може да дойдат още.
Прозорецът на втория етаж гледаше само в една посока.
Той изтича надолу по стълбите. Лили го последва. Едва сега ръцете й започнаха да треперят. В къщата миришеше на барут и дим, на мъжка пот и на по-лоши неща.
Долу в дневната траперът спря при портала между стаите.
— О, божичко!
Някой бе влязъл през задната врата.
Дебел мъж с униформа на териториалната полиция.
— Шериф Карлайл — повика го Гилфорд.
Той беше ранен и замаян, но бе успял да се изправи. С едната си ръка притискаше раната на бедрото. Другата сочеше напред. Пистолетът лежеше на дивана.
На подгизналия от кръв диван.
— Те са ранени — обясни Гилфорд. — Трябва да ми помогнете да ги откарам в града. В болницата…
Но шерифът само се засмя и насочи пистолет.
Шериф Карлайл — един от лошите.
Лили повдигна тежката пушка. Сърцето й тупкаше.
Шерифът натисна спусъка два пъти, преди изстрелът на Том да го прати към стената.
Траперът доближи бавно падналия шериф. Изстреля още три куршума от упор в главата му и лицето на шерифа се превърна в кървава маса, като ударените зайчета.
Гилфорд лежеше на пода и от раните му шуртеше кръв.
Аби и Никълъс бяха зад безполезното прикритие на дивана — мъртви и двамата.
Интерлюдия
Гилфорд се пробуди в сянката на елхата, сред високата трева, в малко поле от фалшиви анемонии, сини като полярен лед. Лек ветрец разхлаждаше кожата му. Разсеяна дневна светлина обгръщаше всеки предмет в равномерно сияние, сякаш възприятията му филтрираха подробностите.
Но небето беше черно и изпъстрено със звезди. И това бе странно…
Той извърна глава и видя вестоносеца наблизо. Неговата жива сянка. Неговият призрак.
— Ти — промълви Гилфорд.
Вестоносецът — все още млад, все така облечен във военна униформа — се усмихна съчувствено.
— Здравей, Гилфорд.
— Здравей и на теб.
Той седна. В дъното на съзнанието му се таеше неспокойното усещане, че нещо не е наред, че нещо се е объркало, че е настъпил някакъв дълбок, драматичен обрат. Но самият спомен за това оставаше скрит.
— Мисля — произнесе той бавно, — че ме застреляха…
— Да. Но не се тревожи за това.
Небето, това небе, изпълнено с ярки звезди, които сякаш бяха само на ръка разстояние — ето какво го тревожеше.
— Защо съм тук?
— За да поговорим.
— Може би не искам да говоря. Имам ли избор?
— Разбира се, че имаш. Ако искаш, можеш да си запушиш ушите и да пееш „Дикси“. Но може би ще предпочетеш да чуеш това, което ще ти кажа?
— Досега не си бил приносител на добри новини.
— Гилфорд, разходи се с мен.
— Твоите разходки стигат твърде далече.
— Мисля по-добре, когато си мърдам краката — обясни вестоносецът.
Беше го завладяло странно спокойствие, също както в изпепеления Лондон преди четвърт век. А трябваше да трепери: всичко се обърка, стана голямо нещастие, нашепваше потиснатата памет. Зачуди се дали амнезията не е предизвикана от вестоносеца, за да усмири надигащата се в него паника.