Говорителя на мъртвите
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Говорителя на мъртвите». Краткое содержание книги:
След ужасната битка Ендър Уигин изчезва и на негово място се появява Говорителя на мъртвите, чийто мощен глас разкрива истината за Войната с бъгерите. И ето че сега, много години по-късно, е открита втора извънземна раса. И отново поведението на извънземните е непонятно и плашещо… отново умират хора. Само Говорителя на мъртвите, който всъщност е Ендър Уигин Ксеноцида, ще има смелостта да разнищи загадката и да стигне докрай.
— Да — отвърна той. — Благодаря ти. Помогна ми повече, отколкото си мислиш.
— Това означава ли, че скоро ще Говориш за смъртта на татко?
Говорителя я погледна внимателно.
— Ти всъщност не искаш да Говоря за баща ти. Искаш да Говоря за майка ти.
— Тя не е мъртва.
— Но знаеш, че не мога да Говоря за Марсау, без да обясня защо се е оженил за Новиня и защо са останали женени толкова години.
— Точно така. Искам да се разкрият всички тайни. Искам всички файлове да бъдат отворени. Не искам да остане нищо скрито.
— Не знаеш за какво пледираш — рече Говорителя. — Не знаеш колко много болка ще причинят тайните, ако бъдат разкрити.
— Погледни семейството ми, Говорителю — отвърна тя. — Как би могла истината да причини повече болка от тази, която тайните вече ни причиниха?
Той й се усмихна, ала усмивката му не беше весела.
Беше нежна, дори съжалителна:
— Права си — рече той, — напълно си права, но може би ще ти бъде трудно да го осъзнаеш, когато чуеш цялата истина.
— Аз знам цялата истина, доколкото тя може да бъде узната.
— Всички си мислят така и всички грешат.
— Кога ще започнеш Говоренето?
— Веднага щом мога.
— Тогава защо не го направиш сега? Какво още чакаш?
— Не мога да направя нищо, докато не говоря с прасенцата.
— Шегуваш се, нали? Никой не може да говори с прасенцата освен зенадорите. Такава е заповедта на Конгреса. Никой не бива да я престъпи.
— Да — каза Говорителя. — Ето защо ще бъде трудно.
— Не трудно, а невъзможно…
— Може би — рече той. Изправи се; тя — също. — Ела, помогна ми извънредно много. Осведоми ме за всичко, което се надявах да науча от теб. Досущ като Олядо. Ала на него не му се понрави какво направих с наученото и сега смята, че съм го предал.
— Той е още дете. Аз съм на осемнайсет.
Говорителя кимна, сложи ръка върху рамото й, стисна го.
— Тогава всичко е наред. Приятели сме.
Тя беше почти сигурна, че долови в тона му ирония. Ирония и може би — молба.
— Да — натърти тя. — Приятели сме. Завинаги. Той отново кимна, обърна се, бутна лодката от брега и зацапа подире й в тинята всред тръстиките. След като я избута в дълбоки води, седна в нея, разгърна греблата, а после погледна към нея и й се усмихна. Ела отвърна на усмивката му, ала нейната усмивка не можеше да предаде онзи порив на духа, който изпитваше, пълното й облекчение. Той бе изслушал всичко, разбрал бе всичко и щеше да поправи нещата. Вярваше в това, вярваше го толкова силно, че дори не забеляза каква бе причината за неочакваната й радост. Знаеше само, че бе прекарала един час с Говорителя на мъртвите и сега се чувстваше по-жива, отколкото от години насам.
Взе обувките си, нахлузи ги и пое към дома. Майка й сигурно още беше в Станцията на биолозите, но на Ела не й се работеше този следобед. Искаше да се прибере у дома и да приготви вечеря; това бе винаги самотна работа. Надяваше се никой да не я заговори. И това й усещане да продължи завинаги. У дома, само няколко минути, след като се завърна, в кухнята се втурна Миро.
— Ела — рече той. — Виждала ли си Говорителя на мъртвите?
— Да, край реката.
— Къде край реката!
Ако му кажеше къде се бяха срещнали, той щеше да разбере, че срещата им не е била случайна.
— Защо? — попита тя.
— Чуй ме. Ела, сега не е време за подозрения, моля те. Трябва да го намеря. Оставихме му съобщения, ала компютърът не може да го открие…
— Гребеше надолу по течението, към дома си. Навярно скоро ще си бъде вкъщи.
Миро изскочи от кухнята в предната стая. Ела го чу как заработи с клавишите на терминала. Сетне се върна.
— Благодаря ти — рече той. — Не ме чакайте за вечеря.
— Какво толкова спешно има?
— Нищо. — Толкова нелепо беше да казва „нищо“, след като бе тъй очевидно възбуден и забързан, че и двамата веднага се разсмяха. — Добре де — рече Миро, — не е нищо, нещо е, но не мога сега да ти го кажа, ясно ли е?
— Ясно.
Ала всички тайни скоро ще се разбулят, Миро.
— Не мога да разбера защо не е получил съобщението ни. Искам да кажа, компютърът го търсеше. Не носи ли вече онази присадка в ухото си? Компютърът би трябвало да може да се свърже с него. Разбира се, възможно е да я е изключил.
— Не е — рече Ела. — Лампичката светеше.
Миро изкриви глава и я погледна с присвити очи:
— Не си могла да видиш онази малка червена лампичка, ако е гребял в средата на реката.
— Той дойде на брега. Разговаряхме.
— За какво?
Ела се усмихна:
— За нищо.
Той отвърна на усмивката й, ала се видя, че бе обезпокоен. Тя го разбра: значи ти можеш да имаш тайни от мен, а аз не бива да имам тайни от теб, така ли, Миро?