Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Ела утре в стола — каза Вронски, стисна го за ръкава на палтото, за което се извини, и се отдръпна в средата на хиподрума, дето вече вкарваха конете за голямото надбягване с препятствия.
Потните, изморени коне, с които бяха вече препускали, придружени от конярите, отвеждаха в конюшнята и един след друг се появяваха нови за предстоящото надбягване, бодри, повечето английски коне, в капишони, с пристегнати кореми, които приличаха на странни огромни птици. Вдясно водеха сухата, но жилава хубавица Фру-Фру, която пристъпваше като на пружини на еластичните си и доста дълги бабки. Близо до нея сваляха попоната на клепоухия Гладиатор. Едрите, прелестни, съвършено правилни форми на жребеца с чудесна задница и необикновено къси, очертани над самите копита бабки неволно спираха вниманието на Вронски. Той искаше да иде при коня си, но пак го задържа един познат.
— Я виж Каренин! — каза му познатият, с когото разговаряше. — Търси жена си, а тя е по средата на беседката. Вие не се ли видяхте с нея?
— Не, не съм я виждал — отвърна Вронски и се приближи до коня си, без дори да се обърне към беседката, дето му сочеха Каренина.
Вронски не бе успял да прегледа седлото, за което трябваше да даде нареждане, когато извикаха състезателите до беседката, за да изтеглят номера и да тръгнат. Със сериозни, строги, а мнозина с бледи лица, седемнадесет души офицери се бяха събрали при беседката и си вземаха номера. На Вронски се падна седми номер. Чу се: „Възсядай!“
Чувствувайки, че заедно с другите състезатели е център, към който са отправени всички погледи, Вронски пристъпи до коня си в напрегнато състояние, при което обикновено ставаше бавен и спокоен в движенията. По случай тържествените надбягвания Корд бе облякъл парадния си костюм: черен закопчан сюртук, корава колосана яка, която подпираше бузите му, и бе сложил кръгла черна шапка и високи ботуши. Както винаги той бе спокоен и важен и сам държеше за двата повода коня, застанал пред него. Фру-Фру продължаваше да трепери като в треска. Пълното й с огън око гледаше накриво приближилия се Вронски. Вронски пъхна пръст под колана й. Конят го изгледа още по-накриво, озъби се и притисна ухо. Англичанинът нацупи устни, сякаш искаше да се усмихне, задето проверяваха дали е оседлал добре коня.
— Качете се, по-малко ще се вълнувате.
Вронски огледа за последен път съперниците си. Той знаеше, че когато потеглят, няма да ги види повече. Двамина вече подкараха напред към мястото, отдето трябваше да препуснат. Галцин, един от опасните съперници и приятел на Вронски, се въртеше около дорестия си жребец, който не се оставяше да го възседнат. Един дребничък лейбхусар с тесни кавалерийски панталони яздеше в галоп, свил се като котка към задницата на коня, от желание да подражава на англичаните. Княз Кузовлев седеше бледен върху породистата си кобила от Грабовския завод и един англичанин я водеше за юздата. Вронски и всички негови другари познаваха Кузовлев и неговата особеност — „слаби“ нерви и страшно самолюбие. Те знаеха, че той се страхува от всичко, страхува се да язди на фронтови кон; но сега тъкмо защото това бе страшно, защото хората си трошаха главите и защото при всяко препятствие имаше лекар, лазаретна кола с извезан кръст и милосърдна сестра, той реши да участвува в конно надбягване. Очите им се срещнаха и Вронски любезно и одобрително му смигна. Само едного той не бе успял да види — главния си съперник Махотин с неговия Гладиатор.
— Не бързайте — каза Корд на Вронски — и помнете едно: не задържайте коня при препятствията, но не го и препускайте, оставете го да избира сам.
— Добре, добре — каза Вронски и взе поводите.
— Ако можете, водете надбягването; но дори и да останете назад, не се отчайвайте до последния миг.
Преди още конят да се помръдне, Вронски с гъвкаво и силно движение пъхна крака си в стоманеното назъбено стреме и леко, твърдо отпусна набитото си тяло върху скърцащото кожено седло. След като пъхна и десния си крак в стремето, той с привично движение изравни двойните поводи между пръстите си и Корд пусна ръце. Сякаш не знаеше с кой крак да стъпи по-напред, Фру-Фру обтегна поводите с дългата си шия и тръгна като на пружина, люлеейки ездача върху гъвкавия си гръб. Корд ускори крачките си и тръгна след коня. Като се мъчеше да измами ездача, развълнуваният кон изопваше поводите ту от едната, ту от другата страна и Вронски с глас и с ръка напразно се мъчеше да го успокои.
Вече наближаваха до заприщената река и се насочваха към мястото, отдето трябваше да почне препускането. Мнозина от състезателите бяха напред, мнозина отзад, когато изведнъж Вронски чу зад себе си по калния път стъпки на галопиращ кон и него го изпревари Махотин на своя белокрак, клепоух Гладиатор. Махотин се усмихна като показа дългите си зъби, но Вронски го погледна сърдито. Той изобщо не го обичаше, а сега го смяташе за най-опасния съперник и го хвана яд на него, задето мина така близо и раздразни коня му. Фру-Фру прекрачи с левия си крак в галоп, направи два скока и ядосана поради обтегнатите поводи, премина в друсащ тръс, който подхвърляше ездача. Корд също се намръщи и почти тичаше раван след Вронски.