Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
В квартирата му нямаше вече никого: всички бяха на надбягванията и лакеят му го чакаше пред вратата. Докато той се преобличаше, лакеят му съобщи, че са започнали вече вторите надбягвания, че идвали много господа да питат за него и момчето от конюшнята притичало на два пъти.
Като се преоблече без бързане (той никога не бързаше и не губеше самообладание), Вронски заповяда да карат към конюшнята. От бараките той вече виждаше море от екипажи, пешеходци, войници, които пазеха около хиподрома, и гъмжащите от публика беседки. Сигурно бяха започнали вторите надбягвания, защото, когато влизаше в бараките, той чу звънец. Като се приближаваше до конюшнята, срещна белокракия червеникав Гладиатор на Махотин — водеха го на хиподрома в оранжева със синя попона и със сякаш пораснали, щръкнали под синьото уши.
— Къде е Корд? — попита той коняря.
— В конюшнята, оседлават коня.
В отворената преградка Фру-Фру беше вече оседлана. Канеха се да я извеждат.
— Не съм ли закъснял?
— All right! All right! Всичко е наред, всичко е наред — рече англичанинът, — не се вълнувайте.
Вронски още веднъж обгърна с поглед прелестните любими форми на коня, който трепереше с цялото си тяло, едва се откъсна от тая гледка и излезе от бараката. Той издебна време да се приближи до беседките, за да не привлече ничие внимание. Току-що бяха завършили двукилометровите надбягвания и всички погледи бяха насочени към кавалергарда отпред и лейбхусаря отзад, които с последни сили препускаха конете и се приближаваха до стълба. От средата и извън кръга всички се трупаха към стълба и кавалергардската група войници и офицери с високи възгласи изразяваше радостта си от очакваното тържество на своя офицер и другар. Вронски незабелязано влезе сред тълпата почти в същото време, когато се чу звънецът за завършване на надбягванията и високият, опръскан с кал кавалергард, който бе пристигнал пръв, се отпусна на седлото и започна да охлабва поводите на своя сив, потъмнял от потта, тежко дишащ жребец.
Жребецът, който енергично забиваше крака в земята, намали бързия вървеж на голямото си тяло и кавалергардският офицер, като човек, събудил се от дълбок сън, се озърна наоколо и едва се усмихна. Навалица от свои и чужди го заобиколи.
Вронски умишлено отбягваше тая отбрана, великосветска тълпа, която сдържано и свободно се движеше и разговаряше пред беседките. Той научи, че там са и Каренина, и Бетси, и жената на брат му и нарочно не отиде при тях, за да не се разсее. Но познатите, които постоянно срещаше, го спираха, разправяха му подробности от предишните надбягвания и го разпитваха защо е закъснял.
В това време, когато участниците в надбягването бяха извикани в една от беседките, за да получат наградите, и всички се обърнаха натам, по-големият брат на Вронски, Александър, полковник с акселбанти, среден на ръст и също тъй набит като Алексей, но по-красив и румен, с червен нос и пиянско, открито лице, пристъпи до него.
— Получи ли бележката ми? — попита той. — Тебе човек не може да те намери никога.
Александър Вронски, въпреки разпуснатия си и особено пиянския живот, с който бе известен, беше напълно придворен човек.
Сега, когато говореше с брат си за тия твърде неприятни за него неща и понеже знаеше, че очите на мнозина може да са насочени към тях, той беше усмихнат, сякаш се шегуваше с брат си за нещо най-обикновено.
— Получих я и право да ти кажа, не разбирам защо ти се безпокоиш — каза Алексей.
— Безпокоя се, защото преди малко ми направиха бележка, че тебе те няма и че в понеделник те срещнали в Петерхоф.
— Има работи, които подлежат на разискване само от пряко заинтересуваните в тях, а работата, за която се грижиш толкова, е такава…
— Да, когато хората не са на служба, когато…
— Моля те да не ми се бъркаш — и нищо повече.
Намръщеното лице на Алексей Вронски побледня, а издадената му напред долна челюст трепна, което рядко се случваше с него. Като човек с много добро сърце, той се сърдеше рядко, но когато се разсърдеше и брадичката му затрепереше, беше опасен и Александър Вронски знаеше това. Александър Вронски весело се усмихна.
— Исках само да ти предам писмото на мама. Отговори й и не се вълнувай преди язденето. Bonne chance — прибави той с усмивка и се отдалечи.
Но след него отново приятелски поздрав спря Вронски.
— Не искаш и да знаеш за приятелите си! Здравей, mon cher — започна Степан Аркадич, който и тук, сред тоя петербургски блясък, не по-малко, отколкото в Москва, лъщеше с руменото си лице и с лъскавите си вчесани бакенбарди. — Пристигнах вчера и много се радвам, че ще видя успеха ти. Кога ще се видим?