Присъдата [The Runaway Jury-bg]

Фич и Конрад грижливо четяха всяка страница. Стилът беше ясен и деловит. Личеше, че е писано набързо, защото печатните грешки се срещаха в изобилие. Истър пишеше като безпристрастен журналист. Не можеше да се разбере дали съчувства на пушачите, или просто проявява към съдебните спорове.

Имаше и други калпави стихотворения. Недовършен разказ. И накрая нещо по-любопитно. Документ номер петнайсет съдържаше две странички от писмо до майка му, мисис Памела Бланшар от Гарднър, Тексас. Имаше дата 20 Април 1995 г. и започваше така: „Скъпа мамо, сега живея в Билокси, Мисисипи, близо до Мексиканския залив.“ По-нататък Истър обясняваше колко харесвал морето и плажовете, просто се чудел дали някога пак ще може да живее сред равнините. Пространно се извиняваше, че не е писал толкова дълго. По-нататьк в два дълги абзаца се извиняваше, задето пишел толкова разхвърляно, и обещаваше да поработи над стила си. Питаше за Алекс, споменаваше, че от три ме сеца насам не го бил чувал и просто не можел да повярва, че най-после е стигнал до Аляска и си е намерил работа като инструктор по спортен риболов. Изглежда, ставаше дума за брат му. Баща не се споменаваше. Нито пък момиче, особено на име Марли.

Пишеше още, че си е намерил работа в едно казино и засега било доста забавно, но не виждал бъдеще в професията. Все още се канел да стане адвокат и съжалявал за колежа, но май нямало да се върне. Признаваше, че е щастлив и живее простичко, с малко пари и още по-малко отговорности. Е, стига толкова засега. Хиляди целувки. Много поздрави на леля Сами, чакайте скоро ново писмо.