Войната на старците [Old Man's War - bg]

— И какво направи?

— Послужих си с една малка измама. Покрай репетициите бях наизустил няколко откъса от „Ромео и Жулиета“. И тъй, приближих се до нея и започнах да рецитирам една част от втора сцена на второ действие: „Но стой, каква е тази светлина, която от прозореца изгрява? Той изток е, а Жулиета — слънце! Изгрей, о, слънце…“2 и така нататък. Знаех тази част отпреди, но сега вече думите извираха направо от сърцето ми. И след като ги произнесох, се приближих към нея и я целунах за първи път. Тя беше на петнайсет, аз на шестнайсет, но вече бях сигурен, че ще се оженя за нея и ще прекараме заедно целия си живот.

— Разкажи ми как е умряла — помоли ме Джейн точно преди да се прехвърлим в района на Консу.

— Беше неделя сутрин и тя правеше любимата ми торта. Получи удар, докато търсеше ванилията. Аз бях в дневната. Помня, че я чух да се пита къде е сложила ванилията, и секунда по-късно чух как тупна на пода. Изтичах в кухнята и я намерих разтреперана и окървавена — беше си ударила главата. Обадих се за линейка и я стиснах в обятията си. Опитах се да спра кървенето и все й повтарях колко много я обичам. А после линейката най-после пристигна и фелдшерите ми я взеха. Все пак ми позволиха да държа ръката й, докато пътувахме към болницата. Така и издъхна, без да пуска пръстите ми. Видях как бавно угасва светлината в очите й, но продължих да й повтарям колко много я обичам. А после я откараха.

— Защо й повтаряше тези думи?

— Исках да ги чува до самия край.

— Какво е усещането да изгубиш някого?

— И ти умираш — отвърнах. — Само дето трябва да почакаш, докато тялото ти те застигне.

— И това ли правиш сега? Чакаш тялото ти да те застигне?

— Не. Вече не. Накрая свикваш да живееш. Само че животът ти е друг.

— Значи този ти е трети живот.

— Има нещо вярно.

— И харесва ли ти?

— Харесва ми — отвърнах. — Харесвам хората, с които се срещам.

Зад илюминатора звездите неочаквано се преподредиха. Бяхме в региона на консу. Загледахме звездите мълчаливо.