Черният дом

Джак се навежда и внимателно вдига пакета. На големина е колкото кутия за обувки и е опакован в накриво изрязана амбалажна хартия, прикрепена с огромни несиметрични печати от червен восък, вместо с тиксо. Допълнително е омотан в сложна плетеница от бяла връв, завързана на голяма, по детски несръчна фльонга. В горния ъгъл са налепени десетина марки с различни изображения на птици. (С разбираемо облекчение получателят отбелязва, че сред тях няма червеношийка.) В марките има нещо нередно, но отначало Джак не се досеща какво е то. Вниманието му е изцяло погълнато от адреса, при който нередностите са очебийни. Не е посочен нито номер на пощенска кутия, нито указание „Безплатна доставка в отдалечен земеделски район“, нито пощенски код. Всъщност дори няма име. Адресът се състои от една-единствена дума, надраскана върху пакета с грамадни, разкривени печатни букви:

ДЖАКИ

Като ги гледа, той си представя юмрук, здраво стиснал маркер, присвити очи, изплезен език на слабоумен. Сърцето му затуптява два пъти по-бързо от обичайното.

— Тая работа не ми харесва — мълви едва чуто. — Хич не ми харесва.

Естествено, от полицейска гледна точка, има пълното основание да подозира нещо нередно. Кутията действително, е от обувки — под амбалажната хартия той напипва ръба на капака, а както е известно, откачалките обичат да слагат бомби в кутии от обувки. Ше бъде пълна лудост да отвори колета, ала подозира, че все пак ще го отвори. Ако хвръкне във въздуха, поне ще се отърве от разследването на случая с Рибаря.

Вдига пакета и се заслушва дали не тиктака, макар пределно ясно да съзнава, че тиктакащите бомби са демоде още от времето на комиксите за Бети Буп41. Не чува нищо, но поне вижда каква е грешката на марките — всъщност изобщо не са марки, а картинки, старателно изрязани от пакетчета със захар. Неволно издава нечленоразделно сумтене, подобно на безрадостен смях. Става пределно ясно, че колетът е изпратен от някой умопобъркан, задържан в психиатрично заведение, който има достъп до захар на пакетчета, но не и до пощенски марки. Но как е стигнала дотук тази пратка? Кой я е доставил (въпреки недействителните марки), докато Джак се е лутал в обърканите си сънища? Пък и кой по тези места го знае като Джаки? Отдавна мина времето, когато го наричаха така.

„Грешиш, Пътнико, не е минало — прошепва един глас. — Изобщо не е минало. Време е тъгата ти да се разсее и да се захващаш за работа. Като начало можеш да разгледаш съдържанието на кутията.“

Решително отхвърля предупрежденията на вътрешния си глас, който му подсказва, че подобна постъпка е проява на опасно лекомислие; разкъсва връвта и с нокът счупва асиметричните восъчни печати, като си мисли: „Господи, кой в наши дни използва восък?“ Оставя опаковъчната хартия настрана. Току-виж отворила работа на момчетата в лабораторията по криминология.