Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Вторачили сме се с някаква особена злоба един в друг. После, почти отведнъж, очите на Екатерина се изпълват със сълзи.
— Това ли имаш да ми кажеш за последно?
— Не. Последното е друго. Появи се когато ми беше много тежко и ми даде това, което ми липсваше. Трудно ми е да си пречупя езика, но… мъжете също имат нужда от нежност. Сега се плаша, че можеш да ме заразиш със сълзите си и си тръгвам. Ако не беше тук баба ти, щях да те прегърна и награбя така, че да ти изпукат костите… — Млъквам и бавно ставам. И чувам думи. Неочаквани думи, от неочакван човек.
— Прегърни я, момче. Силно, както ти идва отвътре. Целуни я. Затова тя няма да те намрази. Но след това си тръгвай по пътя! И не се обръщай! — Бабата произнася последните две изречения твърдо, като ротен фелдфебел.
Вървим бавно под дърветата на грапавата селска улица. Те са обсипани с първите, обагрени в златисто есенни листа. Таня не ме тормози с анализи. Просто ни е хубаво един до друг. Вървим, всеки затънал в мислите си. Всъщност, аз не си товаря мозъка с отвлечени разсъждения. Гледам облаците над хълма. Красиви са… И създават усещане за облекчаваща безкрайност…
Пресичаме линиите на гарата и тръгваме по пътеката към поделението, но и тя скоро свършва. Спираме пред портала.
— Засмей се бе, човек! Нищо тъжно не е станало — сръчква ме Таня. — Ако ме беше послушал миналата есен, животът ти тук щеше да мине доста по-приятно. Защо ти трябваше да се заплесваш по Екатерина? Виж, пипни гърдите ми — слага ръката ми тя и я затиска с длан. — Виждаш ли ги колко са стегнати и хубави? Кажи ми че имам хубави гърди…
— Наистина имаш хубави гърди… Но това, с Екатерина все пак беше истинско. Нищо тъжно не е станало — права си! — пазя се да не въздъхна.
Таня сваля ръката ми и бързо ме целува. Рязко се отдръпва, застава на два метра от мен и се смее:
— Глупчо си! Глупчо. Глупчо…
Лъв ли съм или глупчо? Вероятно — глупчо… Но вече знам още едно нещо. Трябва да си търся момиче, а после и жена, която в миг на такова откровение, да ми казва точно по този начин: „Глупчо си! Глупчо. Глупчо…“
Има време. Ще търся. И ще намеря. Може би?… Предстои ми…
… Предстои ми триминутна разходка в есенното небе на монтанската долина…
Разблокирам управлението на парашута. Добре тича това конче… Струята блъска слайдера над главата ми, той пърпори яростно и още повече усилва усещането за скорост, предизвикваща респект. Последният тип парашут, с който скачах, също препускаше добре, но този е елитен, състезателен кон. Не знам как жокеите спират препускащия жребец под себе си. Имам теоретична представа как аз трябва да погася скоростта, за да се докосна меко до есенната трева. Но има време до този момент. Цели три минути. Мога да развъртя купола и да се разходя над близката горичка. И така, разхождайки се, да огледам за последно Габриела.
Онази малка къщичка е портала. По пътеката към нея се появиха Бистра и приятелката й. Това с Бистра беше нещо приятно и разбираемо. Кратък, но смислен спомен. По тази пътека ме изпрати Таня. Със смях ми обясни, че съм глупчо. И май се оказа права. Жената с която живея и уж се разбирам поносимо, никога не успя да ми каже тази подигравчийска думичка точно по този начин. Иначе и тя я употребява отвреме-навреме. С въздишка…
… Толкова си бях мечтал, как ще изляза на заден ход от портала, а после ще се обърна, и ще хвърля камъка… Даже бях си оставил отстрани до канавката голямо и остро парче бял мрамор. Специално за случая.
Но… Дежурен се оказа техникът, който ми донесе ябълките през зимата. Махна ми с ръка. Излезе от стаичката, огледа одобрително неуниформените ми дрехи и дружелюбно ми подаде лъвска лапа.
— Най-после цивилизацията, а?…
— Казармата също е цивилизация…
В този момент осъзнах нещо, над което не бях се замислял: Казармата също е някаква цивилизация. Ръбеста и тежка, като парчето мрамор до канавката. Често — недосъобразена и груба. Високомерна. Но…
В тази ръбеста цивилизация срещнах капитана от първото летище. Човек, който въпреки че спазваше с неохота правилата на една диктатура, съумяваше да се държи естествено и разбираемо. Умееше да раздава топлина.
В тази ръбеста цивилизация срещнах Великия. От когото винаги имах какво да науча.
Срещнах Генерала. Чиято здрава селска мъдрост ми отвори очите за доста неща. И ме накара да погледна на живота си по друг начин.
Срещнах командира. Този, който наистина стана генерал. Първоначално, той ме дразнеше с безапелационното съблюдаване на правилата на тази ръбеста цивилизация. Но в същото време, чрез някаква трудно разбираема усетливост, съумяваше да направи от тази цивилизация годна за обитаване територия.