Маркер
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Маркер». Краткое содержание книги:
Съдебните патолози д-р Лори Монтгомъри и д-р Джак Степълтън (които познаваме от романа „Заплаха“) са в епицентъра на напрежението и тук — в новия, двайсет и пети по ред супертрилър на Робин Кук.
Въпреки явното нежелание на шефовете и скритата съпротива на персонала в центъра по Патологоанатомия да се „раздухва“ случая, Джак и Лори ще трябва да продължат разследването сами. Защото подозренията на Лори скоро се превръщат в увереност, че случаите не само са свързани, но и са дело на изключително находчив сериен убиец с необичаен мотив. И за да станат нещата още по-трудни, Лори трябва да се справи с две изпитания: точно когато личният й живот е пред катастрофа, самата тя попада в мрежата на хладнокръвния кукловод зад кулисите. Единственият човек, който й вярва и е готов да й помогне, също е зверски убит — сякаш за назидание на всеки, който дръзва да се доближи до истината. Времето изтича — Джак и Лори трябва да действат бързо и да свържат точките в скритата картинка, за да се измъкнат от смъртоносен капан.
— Не съм изненадан като знам какво ми каза президентът на болницата вчера. За мое добро било да знам, че „АмериКеър“ ще иска този проблем да се потули.
— Нищо чудно. Това сигурно е кошмар за пиара им. Но да има чак натиск от страна на кмета?
— Още съм нов, но имам чувството, че „АмериКеър“ е с много стабилен политически гръб — иначе как щяха именно те да получат договора за здравното осигуряване на града. Добре знаем, че здравеопазването е голям бизнес и около него винаги има много интриги за какво ли не.
Лори кимна, сякаш е разбрала, но всъщност нищо не й бе ясно.
— Ще подпиша смъртните актове със становище за естествена смърт, но се надявам, че в скоро време ще мога да ги поправя с твоя помощ.
— Стига сме приказвали само за работа — прекъсна я Роджър. — По-важното е как си ти. Наистина бях разтревожен и да ти кажа честно, трябваше насила да се въздържам да не ти звъня на всеки петнайсет минути.
— Съжалявам, че съм те разтревожила — каза тя, докато се питаше как хем да не го лъже, хем да не му казва нищо за сполетелия я проблем. — Но както ти казах и вчера, аз се държа. Просто моментът е труден.
— Разбирам. Мога да си представя как щях да се чувствам на твое място, ако ми бяха казали подобно нещо. Би трябвало да се измисли по-щадящ начин да се съобщава това на пациентите.
— Социалната работничка се опита. Но американската медицина винаги е била такава. Технологията е движещата сила, а това как пациентите ще приемат едно или друго нещо — на второ място.
— Иска ми се да знаех как да те подкрепя.
— Боя се, че за момента наистина не можеш. Това е моята лична одисея. Но оценявам желанието ти.
— Какво ще правиш тази вечер? Защо не се срещнем?
Лори се вгледа в бледите му очи. Притесняваше я, че не беше откровена с него докрай, но не можеше да се застави да му каже, че е бременна и че ще вечеря с Джак, защото тя и Джак са заченали дете. Не можеше да му каже не защото мислеше, че няма да е в състояние да го приеме, а главно поради собственото й чувство за интимност, затова че докато не го кажеше на Джак, не биваше да го споделя с никого, та бил той и човек като Роджър.
— Защо да не хапнем по-рано? — настоя той. — Няма да говорим за болести, ако не искаш. Дотогава можем да съм се добрал до базата данни на личния състав в „Свети Франциск“. Кой знае, току виж съм се докопал до нещо, макар да е петък.
— Роджър, след всичко, което ми се случи, имам нужда от някакво пространство, поне за няколко дена. Това е подкрепата, от която се нуждая в момента. В състояние ли си да го приемеш?
— Да, но не ми харесва.
— Оценявам разбирането ти. Благодаря ти. — Лори отново се изправи, същото направи и Роджър.
— Разрешаваш ли поне да ти се обадя?
— Да, макар да не съм сигурна, че ще ми се говори. Може би ще е по-добре аз да ти звънна.
Роджър кимна. Настъпи кратка, смутена тишина, преди той да се протегна и да я прегърне. Тя му отвърна с измъчена усмивка и понечи да тръгне.
— Само още един въпрос. — Роджър застана между нея и вратата. — Има ли нещо общо този „труден момент“, както го описваш, с факта, че все още съм женен?
— За да съм честна — съвсем малко — призна Лори.
— Да знаеш само колко съжалявам, че не ти казах. Трябваше да го направя по-рано, но в началото ми се струваше твърде самонадеяно да си мисля, че те е грижа. Искам да кажа, че мен самият не ме интересуваше, нямаше никакво значение. След това, когато се запознахме и се влюбих, когато знаех, че за теб ще има значение, вече ми беше неудобно, че не съм ти казал.
— Благодаря ти за извинението, както и за обяснението. Сигурна съм, че това ще ни помогне да оставим цялата ситуация зад гърба си.
— На това се надявам. — Той стисна нежно раменете й, след което отвори вратата на офиса си. — Пак ще говорим.
Тя кимна.
Роджър я гледаше как се движи между бюрата, как после тръгва по дългия коридор. Гледа я чак докато се изгуби от поглед, след което затвори вратата. Във въздуха още се носеше парфюма й. Искаше му се да вярва, че не е оплескал отношенията им като не е бил откровен с нея, макар да продължаваше да таи неща, които тя имаше право да знае, ако връзката им се развиваше. Противно на онова, което беше предполагал, съществуваха неразрешими аспекти в отношенията със съпругата му, включително неполучената взаимност, което не бе имал куража да признае пред Лори, макар тя да събра смелост да му каже, че съществува нещо подобно в отношенията с бившето й гадже Джак.
Най-голямата му тайна, която криеше от всички, включително от настоящите си работодатели беше, че е бил наркозависим. Докато беше в Тайланд, бе привикнал към хероина. Бе започнал съвсем невинно, като своего рода експеримент, така че да може по-добре да разбира и лекува пациентите с подобни проблеми. За съжаление бе подценил силата на дрогата и собствената си слабост, особено като се имаше предвид щедрото предлагане на хероин. Точно тогава го напуснаха съпругата и децата му заради влиятелното й семейство. Това бе и причината той да се премести в Африка и в края на краищата да излезе от организацията. И макар да премина през разширена програма за възстановяване и да бе чист от години, призракът на склонността му към пристрастяване продължаваше да го преследва всеки ден. Знаеше например, че пие доста. Обичаше виното и пресушаваше тайно поне по една бутилка всяка нощ, което го караше да се безпокои, че е позволил алкохолът да стане заместител на хероина. Като лекар, и особено като човек, преминал през рехабилитация, познаваше много добре рисковете.