Маркер
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Маркер». Краткое содержание книги:
Съдебните патолози д-р Лори Монтгомъри и д-р Джак Степълтън (които познаваме от романа „Заплаха“) са в епицентъра на напрежението и тук — в новия, двайсет и пети по ред супертрилър на Робин Кук.
Въпреки явното нежелание на шефовете и скритата съпротива на персонала в центъра по Патологоанатомия да се „раздухва“ случая, Джак и Лори ще трябва да продължат разследването сами. Защото подозренията на Лори скоро се превръщат в увереност, че случаите не само са свързани, но и са дело на изключително находчив сериен убиец с необичаен мотив. И за да станат нещата още по-трудни, Лори трябва да се справи с две изпитания: точно когато личният й живот е пред катастрофа, самата тя попада в мрежата на хладнокръвния кукловод зад кулисите. Единственият човек, който й вярва и е готов да й помогне, също е зверски убит — сякаш за назидание на всеки, който дръзва да се доближи до истината. Времето изтича — Джак и Лори трябва да действат бързо и да свържат точките в скритата картинка, за да се измъкнат от смъртоносен капан.
С листовете в ръка, Лори се протегна отново към телефона, но се разколеба и ръката й остана върху слушалката. Трябваше да звънне на Роджър най-малкото за да му обясни странното си поведение, когато бе в офиса му. Но сега не знаеше какво трябва да му каже. Все още нямаше желание да му съобщи цялата истина по различни причини, но знаеше, че би трябвало да каже нещо. В крайна сметка реши да използва за оправдание проблема с BRCA1, както веднъж вече бе направила.
Тя вдигна слушалката и набра директния му номер. Това което наистина я мотивираше беше папката с документи от случаите в Куинс, за които можеше да говори с него. Въпреки хаоса в мислите й бе стигнала до идеята, че може би в тях се крие разковничето на загадката.
14.
Когато пристигна в „Манхатън Дженерал“, я въведоха направо в офиса на Роджър. Той вече я очакваше. Стана, затвори бързо вратата и я прегърна силно. Тя му отвърна, макар и не със същия жар. Ако бе забелязал сдържаността й, то не го показа. Отиде до двата стола с високи облегалки и ги обърна един към друг точно както го беше направил предишния ден. Сложи я да седне на единия, а той самият се отпусна на другия.
— Радвам се да те видя. Липсваше ми миналата нощ. — Беше се навел напред към нея, подпрял лакти на коленете си. Беше толкова близо, че Лори можеше да усети афтършейва му. Денят му току-що бе започнал. По изгладената му риза личаха издайническите гънки от кутията, в която я бяха сложили от обществената пералня.
— И аз се радвам да те видя — усмихна се тя и му подаде следователските рапорти и смъртните актове на шестимата пациенти от Куинс. Не беше успяла да ги ксерокопира, но нямаше значение. Можеше лесно да ги прехвърли отново.
Роджър прегледа страниците бързо.
— Мили Боже! Досущ еднакви са като нашите, приличат си дори по това, че са се случили по едно и също време сутринта.
— Точно това имах предвид. Ще знам повече, когато получа болничните картони. Но нека предположим сега за по-голямо удобство, че са огледални образи. На какво те навежда това?
Той погледна към листовете, помисли за миг и вдигна рамене:
— Че броят случаи се удвоява. Вече имаме дванайсет, а не шест. Не, тринайсет са, ако включим и смъртния случай през миналата нощ. Предполагам, че си чула за Кларк Мълхаузън. Ти ли ще правиш аутопсията?
— Не, Джак я прави — отвърна Лори. Беше разказала това-онова на Роджър за предишните им отношения с Джак, включително и това, че са били гаджета. Роджър възприе новината с невероятно самообладание, което я накара да изпита уважение към зрелостта и самоуважението му, след което никога повече въпросът не бе повдиган.
— Погледни датите на случаите в Куинс — предложи Лори.
Той отново прелисти страниците.
— Всичките са от края на есента през миналата година. Последният е от края на ноември.
— Именно. Всички са станали много бързо един след друг, в рамките на малко повече от седмица. Това говори ли ти нещо?
— Явно имаш нещо предвид. Защо не ми кажеш?
— Слушай! Ние с теб сме единствените, които предполагат, че си имаме работа със сериен убиец, но и на двамата ръцете ни са вързани. Не мога да отида и да накарам Патологическия да излезе с такова становище за начина на смъртта, както и ти не можеш да признаеш пред болничната администрация, че има проблем. Това, с което се сблъскваме в случая, е инерцията на институциите. Бюрократите по-скоро ще прикрият проблема отколкото да ги накараш нещо да свършат.
— Права си.
— Това, което ни възпрепятства от една страна е, че поради ниското ниво на смъртност в твоята болница тези смъртни случаи не са влезли още в полезрението на шефовете. Продължавам да си мисля, че е нещо, свързано с токсикологията.
— Не са ли открили нещо подозрително?
Тя поклати глава:
— И шансовете, че може да го направят в близко бъдеще, намаляват рязко. Боя се, че опърничавият ни директор на лабораторията разкри тайните ми усилия тази сутрин. След като го познавам, повече от сигурна съм, че отсега нататък каквото и да дам в лабораторията, ще го оставя за най-накрая. И когато на пробите им дойде редът, няма да им обърне нужното внимание.
— И какво мислиш да правиш тогава?
— Явно сами трябва да се опитаме да открием кой убива пациентите и да направим нещо, за да предотвратим още безсмислени смърти.