Слуга на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Слуга на Империята». Краткое содержание книги:
— Е — отвърна Кевин, — признавам, че имам голяма уста, и също така, че не знам кога да си я държа затворена. — Усмихна се по онзи внезапен и спонтанен начин, който винаги я обезоръжаваше.
Мара въздъхна.
— Защо трябва непрекъснато да се месиш в неща, които не разбираш? Ако Кейоке е пожелал воинска смърт, негово право е и за нас е чест да му дадем да си отиде от този свят в мир.
Усмивката на Кевин се стопи.
— Ако имам някакъв спор с вашата култура, то е, че цените прекалено много живота. Кейоке е великолепен тактик. Гениален е с ума си, не с ръката, която държи меча, в което всеки по-млад мъж бездруго може да го надвие. А вие му пращате поети и музиканти! Чакате да умре с воинската си смърт и хабите години опит, от който войската ви така ужасно се нуждае…
— И какво предлагаш? — прекъсна го Мара. Устните й бяха побелели.
Кевин потрепери пред напрегнатия й поглед, но продължи:
— Бих назначил Кейоке за съветник. Ще измисля нова служба, ако трябва, а след това ще повикам най-вещите ви лечители. Раната в корема все пак би могла да го убие, но съм убеден, че човешката природа между вашата и моята култура не може да се различава толкова много, че човек, макар и умиращ, да иска да напусне живота с чувството, че е безполезен.
— Твърде много си въобразяваш, че знаеш, робе — подхвърли язвително Мара.
Кевин се вцепени и изведнъж изпадна в едно от онези негови странни, необясними мълчания. Впи очите си в нейните, прикова я с поглед така, че тя не забеляза дотичалото куриерче, докато то не повтори:
— Господарке. — Поклони се почтително. — Накоя моли веднага да идеш в голямата зала. Дошъл е имперски емисар.
Червенината на гнева, избила на лицето й, мигновено се отцеди.
— Намери Люджан и веднага го прати при мен — заповяда тя на момчето и сякаш забравила за съществуването на Кевин и за това, че само допреди секунди бе затънала в безизходен спор, се обърна и тръгна по коридора с почти неприлична бързина.
Както можеше да се очаква, Кевин тръгна след нея.
— Какво става?
Тя не отговори.
— Какво значи „имперски емисар“?
— Лоша новина — отвърна кратко Мара. — Най-малкото, толкова бързо след нападението на Минванаби, съобщение от императора, от Военачалника или от Висщия съвет говори за важен ход в Играта.
Кевин я последва. Настроението на господарката му беше станало сприхаво след връщането на Люджан и отрядите му. Целта на набега на Минванаби, настояваше тя, не беше просто да провали търговията й с коприна. След като не можеше да проследи всеки обрат в политиката на цураните, която за ума му на поданик на Кралството все още изглеждаше заплетена и нелогична, Кевин бе решил да остане до Мара. Това, което застрашаваше нея, застрашаваше и него, а чувствата му към нея му диктуваха, че трябва да я защити.
Голямата зала задържаше утринната влага, а старият каменен под излъчваше хлад дори през подметките на кожените сандали. Докато прекосяваше огромното отекващо празно пространство, Кевин видя чакащата на подиума Накоя и чу от прохода зад себе си стъпките на влизащия Люджан. Но вниманието му бе насочено напред, където в сумрака изпъкваше блясък на злато, неочаквана и вдъхваща страхопочитание гледка в земя, където металите бяха изключителна рядкост.
Пратеникът седеше на великолепна извезана възглавница и дори стойката му вдъхваше страхопочитание. Беше млад мъж с внушителни мускули, красив, облечен в килт от прост бял плат. Носеше сандали с кръстосани до коленете каишки. Краката му бяха прашни, а кожата му искреше от капчици пот. Дългата му до раменете черна коса беше стегната над челото със знака на сана му, лента на ивици златно и бяло, които проблясваха в сенките. Нишките в тъканта бяха метални, истинско злато, символът на императора на Цурануани, чиято безпрекословна дума носеше той.
Пратеникът стана и посрещна Мара с поклон. Жестът издаваше високомерие, защото макар да беше слуга, а тя — благородна дама, думата на господаря му беше законът на страната и всички Велики домове се подчиняваха на този закон. Лентата на главата правеше този мъж неприкосновен. Можеше безопасно да пробяга през бойно поле, между воюващи домове, и никой войник нямаше да посмее да го спре и да си навлече гнева на императора. Пратеникът коленичи с изящен, грижливо отработен жест и поднесе свитък с позлатени ръбове, също вързан с лентички злато и запечатан с печата на Ичиндар.