Императорът на тръните

— Досега не бях виждал модерен. — Нещо в мълчаливото му кимване ме беше подразнило, затова, вместо да любезнича, изплюх кората на парчето ананас, което смучех.

Той не благоволи да ми отговори — или пък не знаеше какво да каже, — само погледна към двамата мъже, които влачеха багажа му, голям сандък, тапициран със същия черен плат, от който бяха ушити рединготът му, тесните прави панталони, жилетката и ризата. Симфония в черно, разваляна единствено от белите памучни ръкавици и от лицето му, естествено, което, както вече споменах, също се отличаваше с необичайно светъл цвят. Пот се стичаше покрай носа му, сюртукът му също изглеждаше пропит от мазнотия, лъщеше направо.

— Флорентински банкер, тръгнал за Африк сам, без нито един телохранител? — попитах аз. — Ако речете и ако имате парички за харчене, мога да държа разбойниците на разстояние от вас за няколко дни. — Хрумнало ми бе, че ще привличам по-малко внимание като охранител на човек, който изглежда по-странно и от мен.

Той ме стрелна с поглед. Опита се да скрие неприязънта си, но не успя.

— Благодаря ви, сър, но ще откажа.

Вдигнах рамене, прозях се и разкърших врат. Хаосът на широкия свят сигурно беше истински шок за представителите на банковите кланове, свикнали с реда и спокойствието на Флоренция, където мирът се поддържаше безкръвно и с прецизността на часовников механизъм. Следващото парче ананас лъсна на върха на ножа ми, миг по-късно го лапнах и го сдъвках шумно. После попитах:

— Как ти е името, господин банкер?

— Марко Онстантос Евеналайн от Златната къща, търговски клон Юг.

— Е, желая ти късмет, господин Марко. — Обърнах му гръб и се качих на борда след неговия сандък. Подозирах, че ще му е нужен адски много късмет, макар логиката да настояваше, че едва ли е пълен загубеняк, иначе нямаше да оцелее толкова далеч от счетоводните тефтери на Флоренция.

Часове наред стоях на палубата и зяпах вълните от носа на „Кешаф“. Оказа се, че колкото и да ме е белязал Югът, никога няма да почернея толкова, че да не изгоря от слънцето. Втората половина от пътуването прекарах намусен под сянката на платната.

— Милорд? — Момчето на капитана с вода в кожена чаша.

Взех я. Никога не отказвайте вода, когато сте на сухо място, а няма по-сухо място от морето край Африк.

— Благодаря. — Жаждата явно ме правеше сантиментален.

Пътувах не като крал, а като обеднял рицар, носех писма от дядо си, които да улеснят пътуването ми при нужда. Без тежестта на титлата животът се оказваше много по-лесен. Сърбах от водата, облегнат на голяма намотка въже, в страхотно настроение. Не помнех откога не съм се чувствал толкова свободен. Официалностите в Албасет ми бяха дошли в повече, нищо че угрозата от банкети и кралско посрещане така и не прерасна в реалност. По-добре е да опознаеш живота в империята инкогнито, по улиците, че и в канавките, ако трябва, отколкото сред фонтанчетата и уханните сенки на богаташите.