Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
— Керес! — назова Чела личата, запечатвайки я обратно в света.
— Какво стана? — Кай се надигна, дишаше тежко. — Виждам го ясно. Нещо се е променило. Какво?
— Аз… — Нещо наистина се бе променило. Личата стоеше открита пред тях, без покрова си от призраци.
Кай стисна зъби. Явно и той усещаше резонанса от агонията на създанието.
Призраците ги нямаше… сякаш някой ги беше обелил.
И в този миг Чела разбра.
— Одрали са я.
27.
Дълго лежах трескав в мрака. Лежах в прахта до пресния труп на хилядолетник и от време на време, когато съзнанието ми се проясняваше достатъчно, за да проумее завалените молби на обложения ми език, пиех.
Когато няма светлина и звук, е трудно да различиш сънищата от делириума. Говорех на себе си — мрънках и се обвинявах, — понякога и на Фекслър, който лежеше по лице с разкашкан тил. Стисках пищова му — моя тотем срещу ужасиите на нощта. В другата си ръка стисках кутията с релефните тръни и дори в лудостта на треската не дръзвах да я отворя.
Говорех на демоните си, обръщах се към всеки от тях с дълъг скучен монолог насред прахоляка. Главата на Леша ме гледаше от нишата с лекарствата, кожата ѝ излъчваше светлина, а от отсечения ѝ врат се процеждаше тъмна кръв. И Бащицата дойде, очите му избодени, езикът му изгорен, дойде да ми прави компания, да си поговорим, макар думите му да бяха нечленоразделни като моите. Уилям дойде, хванал мама за ръка, нейните очи — разтревожени, неговите — твърди като камък.
— Опитах се да те спася. — Все същата стара история. Не очаквайте нови извинения от Йорги.
Той поклати глава, кръв и къдрици. И двамата знаехме, че него тръните не биха го спрели.
Мъртвите от Гелет също дойдоха да постоят на стража, те и братята ми от тресавището, които Чела беше събрала в моя чест.
След време лекарствата на Фекслър най-сетне подействаха, треската ми премина и сънищата избледняха в мрак. Очите на Уилям се стопиха последни, упорити като обвинение.
— Гладен съм. — Надигнах се. Бях толкова схванат, че прешлените на гръбнака ми изстъргаха.
Не знаех колко време съм лежал на пода. Във всеки случай достатъчно дълго Фекслър да се размирише. Но дори сладникавата миризма на разложение не се отрази на апетита ми.
Измъкнах пипнешком сушеното месо от раницата си, дъвчех енергично в мрака и плюех жилите. Не запалих фенера дори когато реших да пребъркам Фекслър — светлината трябваше да се пести. С едната си ръка бърках в многобройните му джобове, в другата стисках изтъпения си нож, защото не бях докрай сигурен, че вкочаненият му труп ще понесе вниманието ми без възражения. Той не помръдна обаче. Може би Строителите са умеели да защитават обиталищата си от такива вредни влияния, така както заклетите в ума слагат печати на кралските гробници, за да защитят покойниците от поругаване. Открих у Фекслър лека правоъгълна кутийка, като калъф за карти, в която нещо дрънчеше, в друг джоб намерих няколко еластични картончета, но не от хартия, а от материал, който приличаше на пластимаса, в предния джоб на ризата му имаше тубички, най-вероятно инструменти за писане. Всичко това отиде в раницата ми.
Накрая, когато се почувствах готов да тръгна, запалих фенера.
Да стигна до шахтата се оказа точно толкова неприятно, колкото си го бях представял. Да се изкатеря по гладките ѝ стени, за да докопам въжето, се оказа още по-неприятно. А понеже първия път го изпуснах, паднах и се наложи да повторя онова с катеренето, историята ми едва не завърши с прашен скелет на дъното на дълбока дупка.
Когато най-сетне се изтеглих със сетни сили на горния свят, под жежкото обедно слънце, с разкървавени ръце, останал без дъх и толкова обезводнен, че даже не се потях, Плашо и жребецът ме посрещнаха със същите тъпи погледи, с които ме бяха изпратили. По муцуната на жребеца беше избила пяна и и двете животни показваха признаци на обезводняване — хлътнали хълбоци и нездравословен блясък в очите. Застанах пред тях, превит на две от изтощение, задъхан, стиснал здраво очи да ги предпазя от ослепителната светлина. Зачудих се дали и Строителските призраци не се чувстват по подобен начин, когато преминават от един свят в друг. Трудно ли им е да се измъкват от дълбините на странното си съществуване, за да се появят като Фекслър, нарисувани от машини, видими за човешките очи? Онези стари духове ме наблюдаваха и в момента, усещах вниманието им, гледаха ме как изправям гръб и вдигам ръка да заслоня очите си. Усещах погледа им, празен и неразгадаем като на мулето, но много по-нечовешки.