Юлиан [bg]

— Как ти се вижда светът сега? — Очите на Евсебия блестяха лукаво.

— Всичко дължа на тебе — отвърнах аз с жар.

— Как намираш Елена?

— Тя е моя съпруга — рекох аз въздържано. Тя пак ме погледна със заговорнически поглед.

— Тя е много… хубава — рече Евсебия малко злобно.

— Благородна, бих казал. — Едва не се разсмях; все пак спазвах правилата на играта.

— Скоро ще заминеш.

— Това ме радва — казах аз и след миг добавих: — Не че не желая да остана по-дълго — не можех да кажа „близо до теб“, затова казах — в Медиоланум.

Тя поклати глава.

— Това място не е за теб. Не е и за мен, но… — Най-важното не доизказа. После продължи: — Ще зимуваш във Виенна. Колкото до парите…

— Няма да стигат. — Евнухът Евсебий ми беше вече съобщил, че трябва да издържам себе си и свитата си със заплатата на цезар. Допълнителни суми засега не можело да бъдат отделени.

— За щастие свикнал си да живееш скромно.

— Елена обаче не е свикнала.

— Елена си има свои собствени пари — възрази Евсебия остро. — Да ги харчи тях. Половината Рим е неин.

Поолекна ми да чуя това и го изразих.

— Надявам се скоро да имаш син; това ще бъде радост не само за тебе, но и за нас.

Възхищавах се на безочливостта й. Това беше единственото нещо, което Евсебия не желаеше да имам, тъй като то би застрашило нейното собствено положение. За да не приеме сина ми за наследник, Констанций беше способен да се разведе с нея и да се ожени за друга жена, която да му роди тъй желания син.

— Надявам се, че и ти ще бъдеш благословена с много деца — отвърнах й аз със същата лицемерна любезност. Но и тя не ми повярва. Разговорът ставаше мъчителен. От този момент каквото и да кажехме, звучеше неискрено. И все пак вярвам, че тя наистина ми желаеше доброто, макар че се страхуваше да не ми се роди син.

Най-после заговорихме за други неща и тя ми разкри какво мисли Констанций.

— Ще ти говоря открито — рече тя. Тези думи подсказваха, че досега не бяхме говорили откровено. Тъжното й лице изглеждаше още по-тъжно. Дългите й пръсти нервно мачкаха диплите на дрехата й. — Той е раздвоен. Не може да реши какъв човек си. Естествено има и хора, които му казват, че желаеш да го свалиш.

— Не е вярно! — започнах да протестирам аз, но тя ме спря:

— Зная, че не е вярно.

— И никога не ще бъде вярно! — Аз вярвах на думите си.

— Влез в положението му. Констанций трябваше да се справя с много врагове. Естествено е да се бои от теб.

— В такъв случай защо не ме пусне да се завърна в Атина, където не представлявам никаква опасност за него?

— Защото колкото и да се бои от теб, ти си му нужен. — Тя ме погледна уплашено. — Юлиане, има опасност да изгубим цяла Галия.