Юлиан [bg]

Поставиха ми мантията на раменете. Констанций оправи гънките около врата ми. Само веднъж ме погледна в очите, докато бяхме лице с лице един към друг, той — застанал на столчето, аз — обърнал гръб към войската. Погледът му бе странно плах и нерешителен, в пълно противоречие с непринудеността на величествените му движения и спокойния му силен глас.

Констанций беше човек, който се страхуваше за живота си. Ясно видях този страх в неговите големи очи. Той притвори за миг клепачи, докато поставяше венеца на главата ми, подобно на човек, който трепва при първия допир на хирургическия нож. След това отново хвана дясната ми ръка и ме обърна с лице към легионите. Преди да почнат поздравителните викове, той вдигна ръка. Имаше да каже още нещо. И макар че говореше на мене, той гледаше към войските. Понеже не знаех накъде да гледам, стоях полуобърнат и към него, и към войниците на площада.

— Брате, най-скъп на мен от всички хора, в разцвета на силите си получаваш славното цвете на рода ни. Но трябва да призная, че ти удвояваш славата ми, защото в собствените си очи аз се виждам още по-велик, като поверявам почти (той натърти думата „почти“) еднаква власт на един благороден принц, мой роднина, отколкото ми дава самата власт, която имам. Сподели с мен опасностите и страданията, заеми се със защитата на Галия, освободи, без да щадиш сили, изстрадалите й провинции. И ако се наложи да влезеш в сражение с варварите, заеми мястото си отпред, при знаменосците. Върви напред, храбри пълководецо, готов да водиш храбреци като тебе. Ти и аз, свързани със здрава и нерушима любов, ще си помагаме и заедно — ако Бог чуе молитвите ни — ще царуваме мъдро и добросъвестно над един умиротворен свят. Мислите ми винаги ще те придружават и аз не ще те изоставя в никое твое начинание. Върви, бързай с нашата обща благословия да защитиш с чест мястото, отредено ти от самия Рим и повелено от Бога. Аве цезар!

Той изрече поздрава с висок глас и легионите го подеха с такава сила, сякаш небето прогърмя. Запазих достатъчно самообладание, за да отговоря: „Аве, Августе!“ Войниците също повториха този поздрав. Дигнах ръка за поздрав към Констанций. След това се обърнах и дигнах ръка за поздрав към легионите. Това беше в разрез с протокола. Военачалниците не поздравяват войските си; отдават чест на знамената, но не на войската. Жестът ми беше неволен, но съвсем неуместен. След първоначалната изненада легионите изразиха с вик одобрението си от избора ми и почнаха да удрят щитовете с наколенниците си — най-голямата чест, която могат да отдадат някому. За миг ми се стори, че ще оглушея от страшния звънтеж, който се разнесе по площада. По-страшно звучи обаче неодобрението на войската — когато започнат да търкат копията в щитовете си в предвестие на бунт.

Усетих как Констанций настръхна до мен. Не бе очаквал подобно нещо. Несъмнено той реши, че моят поздрав към легионите е преднамерен. Но стореното не можеше да се поправи и аз вече бях цезар.