Избраница

Сония отвори вратата на стаята си и примигна изненадано

- Стига учене - обяви Дориен. - Всяка вечер се затваряш тук Днес е волник и двамата ще излезем някъде.

- Някъде? - повтори Сония.

- Някъде - потвърди той.

- Къде?

- Това - каза Дориен и очите му проблеснаха - е тайна.

Сония отвори уста да възрази, но той постави пръст на устните й.

- Шшт - рече той. - Никакви въпроси повече.

Изпълнена с любопитство, въпреки раздразнението си, тя затвори вратата на стаята си и тръгна след него по коридора. Тихото изщракване зад гърба й я накара да се обърне. През открехнатата врати на една стая надничаше Регин и на устните му играеше противна усмивчица.

Тя се обърна и излезе навън. Слънцето грееше, макар земята все още да бе покрита с дебел пласт сняг. Дориен вървеше бързо и тя трябваше да подтичва, за да го настигне.

- Колко далече е това тайно място?

- Не е далеч - усмихна се Дориен.

Не е далеч. Типичен отговор за Дориен, който не й давани никаква информация. Тя стисна устни, решена да не задава повече въпроси.

- Откакто си тук, колко пъти си излизала извън Гилдията? - попита той, забавяйки крачка, когато влязоха в Университета.

- Няколко пъти. Но не и след като започнаха занятията.

- Но от тогава са минали почти шест месеца! - Дориен поклати глава. - Ротан наистина трябва да те извежда повече. Не е здравословно да прекарваш толкова време затворена в стаята си.

Развеселена от неодобрението му, тя се усмихна. Въобще не можеше да си го представи да стои затворен в стаята си за дълго време. Лекият загар на лицето и ръцете му намекваше за продължителните часове, прекарани на слънце. Крачките му бяха широки и леки и тя трябваше да върви по-бързо, за да не изостава.

Сония бе очаквала да види един по-млад Ротан. Макар очите на Дориен да имаха същия яркосин цвят като на баща му, челюстта му бе по-тясна и фигурата му по-слаба. Но двамата се различаваха Най-вече по характерите си. Или пък не? Докато Ротан се беше посветил на преподавателската дейност, Дориен се беше посветил на селата, които му бяха поверени. Двамата просто практикуваха различни дисциплини и живееха в различна среда.

- Къде ходи? - попита Дориен.

- Няколко пъти посетих леля и чичо в копторите - отвърна тя. Мисля, че всеки път, когато излизах, някои магьосници се притесниха, че ще избягам.

- Някога мислила ли си за бягство, Сония?

Изненадана от въпроса, тя го погледна втренчено. Очите му бяха сериозни.

- Понякога - призна си тя, вирнала упорито брадичка.

Дориен се усмихна.

- Не си мисли, че си единствената - рече тихо той. - Почти всички са си го помисляли поне веднъж - обикновено преди изпити.

- Но накрая ти си успял да се измъкнеш, нали? - посочи Сония.

Той се засмя.

- Може и така да се каже.

- Откога работиш в твоето село?

- От пет години. - Двамата стигнаха до края на коридора, преминаха във фоайето и тръгнаха нагоре по стълбите.

- Липсва ли ти Гилдията?

Той сви устни.