Новолуние
- Автор: Макдоналд Иън, Макдональд Йен
- Серия: Луна #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Новолуние». Краткое содержание книги:
— Родена съм и израснах в Порт Анджелис, щат Вашингтон — каза Марина, защото бяха останали сами в огромното поле, което се простираше, накъдето и да се обърнат. Разказа за къщата, в която беше израснала — къща, построена в края на една гора, огласявана от птичи викове и вятърни звънчета и пълна с шарени знамена, които се веят на вятъра. Разказа за майка си — лечителка, която практикуваше рейки, четене на карти и фън шуй, наглеждаше чужди котки, разхождаше чужди кучета и обучаваше чужди коне; многообразието от професии, което беше необходимо, за да оцелее човек в края на двадесет и първи век. Разказа за баща си — за подаръците, които редовно ѝ изпращаше по случай рождените ѝ дни, празниците и дипломиранията. За сестра си, Кеси, и брат си, Скайлър. За кучетата, мъглите и камионите, с които пренасяха дърва; за бученето на двигателите на големите кораби, които минаваха по канала; за нескончаемия парад от каравани, мотори и минибусове, които преминаваха покрай тях на път към планините и водоемите; парите, които се появяваха в ръцете им точно в мига, в който отчаянието вдигаше ръка да почука на вратата им. За това как бе знаела, че цялата им крехка система за оцеляване е на една закъсняла заплата разстояние от пълното унищожение.
— Когато бях малка, обичах да гледам корабите — продължи Марина и в същия миг осъзна, че Карлиньос може би никога не е виждал гигантските носачи, които се носеха по пролива Сан Хуан де Фука — дори и на снимка.
— Когато бях много малка, си представях, че имат много дълги крака — като огромни паяци. Десетки крака, с които вървят по морското дъно.
Така започваше всеки инженер: от въображението, което го кара да си представя ходещи кораби или от някоя любима играчка. В случая — различни уреди за една момичешка игра, в която целта беше да спасят някое животинче, попаднало в беда, с помощта на панделки, макари, въжета и груби подемни механизми.
— Обичах да строя колкото мога по-сложни и зрелищни съоръжения — разказваше тя. — Записвах клипчета с тях, а после ги качвах в интернет.
Майка ѝ беше удивена и възхитена от усета на най-голямата си дъщеря за инженерство и разрешаване на сложни проблеми. Това била дарба, която не намирала широко приложение в хаотичния, беден живот, който живеели всички — семейството, приятелите им, даже околните животни, но Елън-Мей Калзаге била непоколебима в подкрепата, която оказвала на Марина — макар и да не разбирала особено добре какво следва в университета. Комбинативната еволюционна биология и автоматизацията на производството за нея представлявали просто случайни научни понятия, но поне звучали така, сякаш биха осигурили на дъщеря ѝ редовна заплата.
След това дошла туберкулозата. Долетяла на крилата на източния вятър, който духал откъм болния град. Хората се изнасяли от него вече години, но в къщата на Марина се смятали в безопасност, за недосегаеми. Заразата прелетяла покрай амулетите, звънчетата и зодиакалните талисмани, и навлязла в дробовете на Елън-Мей, а оттам — в мозъчната ѝ кора. Един по един, всички антибиотици, които използваха, се оказаха неефективни. Биофагите спасиха живота ѝ, но болестта ѝ отне краката, както и двадесет процента от мозъка ѝ. А и натрупаха главозамайващи сметки. Повече пари, отколкото човек можеше да спечели за цял живот. Повече пари, отколкото можеше да се натрупат в която и да е професия — освен търгуването на черния пазар. Както и професиите на луната.
Марина никога не бе имала намерение да отиде на луната. Беше израснала със съзнанието, че там горе има хора и че благодарение на тях, Земята разполага със светлина. Като всяко дете от поколението си, тя беше взимала назаем телескоп, за да се кикоти на Кинг Донг в Морето на дъждовете, но чувстваше луната толкова далечна, сякаш беше в паралелна вселена. Не беше място, на което можеш да отидеш. Не и от Порт Анджелис. Докато не беше разбрала, че не само ще може да отиде, но и ще трябва — че онзи свят отчаяно се нуждае от уменията и дисциплината ѝ; че ще я посрещне с отворени обятия и ще ѝ плаща космически заплати.
— А уменията и дисциплината ти се състояха в способността да поднасяш Сини Луни на партито по случай лунния бяг на Лукасиньо? — попита Карлиньос.
— Намериха човек, който да върши работата ми за по-малко пари.
— Трябвало е да прочетеш договора по-отблизо.
— Това беше единственият договор в списъка с обяви.
— На луната…
— Всичко подлежи на договаряне. Знам това. Или поне вече го знам.
По онова време обаче не знаеше нищо — всичко се сливаше в поток от впечатления и преживявания, докато сетивата ѝ крещяха: „странно“, „ново“, „плашещо“. Обучението ѝ не се беше оказало достатъчно. Но нищо нямаше да може да я подготви за момента, в който излезе от шлюза и се сля с глъчката, пъстротата, шума и вонята на Меридиан. Здравият ѝ разум беше подложен на изпитание. „Бързо, сложи тази леща в дясното си око. Движи се ето така, ходи ето така. Гледай да не спъваш хората. Отвори си такава сметка, после втора, трета. Това е спътникът ти: даде ли му име? Сложи ли му аватар? Прочете ли договора? Така. Подпиши се тук, тук и тук. Онази жена там да не би да лети?“