Няма връщане назад
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #25
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1126-4
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Няма връщане назад». Краткое содержание книги:
Виж, преди войната, докато беше жив още професор Богданов, всичко беше различно. Професорът не обичаше шумотевицата, не приемаше с радост гости от „бохемата“, но и при него често идваха посетители, понякога болни, а понякога — някакви други, и тогава професорът викаше Глаша и я молеше да им сервира чай. Глаша открай време си беше любопитна, вярно, не си пъхаше носа, където не й беше работа, но се интересуваше, ако имаше възможност да види или чуе нещо ново, не се преструваше, че няма очи и уши. Когато я взеха в дома на Богданови, с нея дълго разговаря бившата им прислужничка — Степанида Андроновна, която се пенсионираше поради старост, признавайки, че на нейните години и с нейните болни крака вече не може да се справи и с малко дете, и както биха казали днес, „предаваше работата си на Глаша“. Степанида Андроновна бе работила при Богданови над трийсет години, от деня, когато те се бяха заселили в тази сграда, през хиляда деветстотин и първа или втора година. За нея Борис Савич Богданов, бащата на Глебушка, беше Борюшка, „младият господар“, а „стар господар“ за нея беше Сава Никитич, също лекар хирург и също професор. Самата Глаша не завари Сава Никитич, той починал в годината, когато се родил Глебушка, но от Степанида научи не само много полезни неща за навиците и изискванията на Богданови, но и как са живели те по-рано. „Ти не гледай, че уж са те взели само за бавачка — каза тя, — те така си мислят, че ще могат да минат без прислуга, защото нали сега е съветска власт и не е хубаво да имаш прислуга. Ама как ще минат без такива като мене? Те не са приучени сами да се грижат за себе си, пък и не е работа за господари това — да метат и да мият чинии, Борюшка се труди като каторжник, оперира и денем, и нощем, и в почивни дни, и на празник, Зема е артистка, и тя няма време, пък и не я бива за тези работи. Няма как, от бавачка след месец-два ще се превърнеш в пълноценна икономка.“ Думите на старата Степанида се оказаха пророчески, само дето предсказаните от нея „месец-два“ бяха сведени буквално до няколко дни.
От Степанида Андроновна Глаша научи, че Сава Никитич Богданов работел в Солдатенковската болница, която сега се наричаше Боткинска, завеждал хирургическото отделение, и Борюшка тръгнал по неговия път, бил лекар ординатор при великия Розанов, само че съдбата така отредила, че в професията синът до подробности копирал баща си, но като характери били диаметрално противоположни. Солдатенковската болница (Степанида така и не бе свикнала да я нарича Боткинска) се намирала до хиподрума, точно отсреща, така че ако някой жокей получел травма, веднага го закарвали право в хирургическото отделение, където Сава Никитич лично го оперирал, зашивал и ремонтирал. След смъртта на бащата животът на храбрите жокеи преминал в ръцете на сина, който се борел за тях с не по-малко изкуство, упорство и самоотверженост. А тъй като по конни надбягвания се увличали много заможни и известни хора, които имали и собствени коне, и любими жокеи, естествено било лекарят, от чийто талант зависело дали жокеят ще може да продължи да се състезава и ако може, по-бързо да се върне в строя, да бъде обграден с внимание, уважение и почит. До хиляда деветстотин и седемнайсета година около Сава Никитич се тълпели богаташи, политици, известни личности, домът му постоянно бил пълен с гости, а лично той и съпругата му, майката на Борюшка, живеели бляскаво и ходели на почивка изключително в чуждестранни курорти. След преврата всичко се променило, съпругата на Сава Никитич се поболяла от сърце и така и не оздравяла, през деветнайсета година се поминала. Конните състезания престанали, на хората не им било до тях — глад, разруха, гражданска война, по това време Борюшка още не бил завършил училище, Сава Никитич оперирал денонощно, защото Солдатенковската болница била безплатна, „за всички съсловия от населението на Москва“. После, с годините, всичко се нормализирало, влязло в обичайните релси, войната свършила, върнали се конните надбягвания. Вярно, едва не им взели апартамента, когато започнали да настаняват квартиранта и да разкрояват господарските палати на комунални жилища. В тяхната сграда разделили почти всички апартаменти, вдигнали стени и от всеки голям се получили по два комунални, единият с вход откъм предното стълбище, другият — откъм задното. Оказало се обаче, че много дореволюционни любители на конни състезания и надбягвания са се озовали сред ръководителите на следреволюционна Москва, пък и на цяла Русия, тъкмо те защитили своя прочут доктор, още повече че жокеите продължавали да падат, както и преди, нали на конете им било все тая: дали е имало революция или не. Така че шестстайният апартамент, един от малкото в сградата, успешно бил спасен от разделяне и заселване на чужди семейства.