Градска тарифа

— Това е стара история, дълга и скучна, и аз не обичам да я разказвам. Нека спрем дотам, че тази работа напълно ме задоволява.

— Нещо не ми се вярва — позасмя се Настя. — Как може да ви задоволява една работа, при която срещу мизерна заплата получавате само мъмрения?

— Ха, да не им обръщам внимание случайно! Е, получавам мъмрения, четат ми конско — и какво? Началството си е началство, аз съм си аз, правя само това, което смятам за нужно и което ми е интересно. Аз съществувам някак отделно от ръководството и се чувствам прекрасно.

— И как успявате? — попита тя с внезапен интерес.

— Какво именно?

— Да съществувате отделно от мнението на ръководството, което ви смята за лош служител?

— Ами много просто! Нашата правоохранителна система е устроена така, че живее сякаш отделно от хората, които по принцип би трябвало да защитава и закриля. Просто е такава, какво да се прави. Аз не мога да я променя. Не мога също да зарежа и хората. Така че трябваше да избирам на кого да служа — на хората или на системата в лицето на моите началници. С един задник, ще прощавате, не мога да седя на два стола. И изобщо, да си слуга на двама господари е нещо от областта на мошеничеството и авантюризма, не обичам това. Има служители, които избират началството, а има и глупави идеалисти като мен, които избират хората.

— Но нали тези, които избират началството, по този начин избират издигане в службата, кариера, благодарности, премии. Вие какво, не искате ли това?

— Не — отново се засмя той. — Искам си работата. Желая в моя участък деца алкохолици да не отнемат пенсията на старите си родители, мошеници да не обират пенсионерите, тийнейджърите да не бият малките, родители пияници да не оставят децата си без надзор. Звучи патетично, нали? Вероятно ви е трудно да повярвате, но това е истината. А ако имате предвид колата ми, тя, естествено, не е купена от заплатата ми. Искате да попитате откъде имам пари?

Настя искаше. Но от тази прямота някак се стъписа и не й хрумна веднага какво да отговори.

— Предполагам, че нямам право да се интересувам от това — предпазливо каза тя. — По принцип не е моя работа.

— Разбира се, че не е ваша — с лекота се съгласи Игор. — Но по физиономията ви виждам, че ме подозирате във всички смъртни грехове, като се започне от дребен рекет и се свърши с крупно рушветчийство. Успокойте се, не се занимавам с това. Просто имам заможно семейство.

Настя неотдавна бе чула нещо подобно. Павел Седов, който живееше явно не според средствата си, също твърдеше, че имал богата любовница и всичко, което си позволявал, се правело с нейните пари. Добре де…

— Жена ви печели добре, така ли?

— Не съм женен.

— Богати родители?

— Нещо такова. Анастасия, да обсъждаме моето финансово положение ли сме дошли тук?

— Извинете. — Настя стана от дивана. — Аз май наистина се бъркам в чужди работи. Игор, помолих ви да дойдете, защото сте почти връстници с Канунников. Аз съм четирийсет и пет годишна омъжена жена, невинаги успявам да видя света през очите на трийсет и четири годишен ерген. Вие сте млад, неженен, на същата възраст, така че ще ви е по-лесно да го разберете. Представете си, че трябва спешно да избягате след извършено убийство.