Градска тарифа

— Каква?

— Прекалено се увлякохме от играта на корупция. Отначало тя ни беше удобна, защото съсипваше системата, която бяхме планирали да разрушим, и не забелязахме как тя се превърна в политическа сила. Сама по себе си, като явление, тя стана мощна политическа сила, защото притежава способността да формира общественото мнение.

— Имате предвид подкупването на избиратели?

— Не, не! Не става дума за това. Цялото население на страната знае, че деветдесет и осем процента от държавните чиновници вземат подкупи. И сам по себе си този факт доведе до обстоятелството, че хората вече на никого не вярват. Те не вярват, че политиците, които вече познават, изведнъж ще пожелаят да направят поне нещичко за народа. Само абсолютно нов човек може да промени рязко ситуацията, само неизвестна преди фигура, която не се е омърсила с тъпо бездействие, публична демагогия и строеж на извънградска къща за три милиона долара. Желателно е също той да няма деца, които са блъснали някого с колата си или са се сбили, след което са се измъкнали от наказателна отговорност.

— Но нали разбирате, че никак не е лесно да се намери такава фигура.

— Разбирам. Обаче трябва. И да се започне реализирането на Програмата незабавно. В този случай аз ще мога да осигуря научен надзор на високо ниво и да гарантирам ефект. Ако протакате, нищо няма да мога да осигуря. Аз съм стар човек, трудно ми е да се противопоставям на конфликти. Ще бъда откровен докрай с вас, Владимир Игнатевич: трудно ми е да се боря със страха от самотата. Тя вече е съвсем близо и ще се стовари върху мен с катастрофална сила, ако ме принудите да поддържам Програмата още няколко години, без никаква надежда най-сетне да я видя в действие. В този случай не мога да ви обещая, че ще остана във Фонда. И вие ще трябва да се договаряте с някой друг.

По лицето на Владимир Игнатевич плъзна недоволство, смесено с объркване. Йонов фактически му постави ултиматум, макар и много мек и твърде завоалиран. Или започвате реализирането на Програмата в най-близко време, или аз губя перспективата да видя плодовете на собствената си дългогодишна дейност и тогава вече нищо няма да ме задържи във Фонда. И няма да ме накара да изпълня задълженията, които съм поел, включително и за запазване на конфиденциалността. Последствията от разгласяването са ви известни, току-що ги оповестих. А аз съм стар човек, нямам от какво да се страхувам, и без това скоро ще умра. Решавайте.

— Ще докладвам за преговорите ни с вас, Евгений Леонардович. Надявам се да бъде взето решение, което да ви задоволи.

— И аз се надявам. Благодаря за чая.

Йонов стана и се отправи към вратата. Домакинът учтиво го изпрати чак до портата, стисна ръката му за довиждане и му помогна да се качи в колата. Усмивката му беше напрегната. Нищо, мислеше си професорът, ще се поядосва до сутринта, после ще докладва на когото трябва. И работата ще потръгне. Така де, колко може да се стои и да се чака? Вчерашният разговор с Шепел го подтикна към днешната среща и през изминалото денонощие Евгений Леонардович ясно разбра алтернативата: или спокойна достойна старост, или самота насаме с нереализираната Програма. Вторият вариант никак не му харесваше.