Драконът на Негово Величество [bg]

Цял живот морско обучение бе набило в главата на Уил знанието, че такава покана важи със силата на заповед и макар че Гарднър не му беше висшестоящ, бе невъзможно дори да помисли да откаже. Лорънс обаче си помисли с безпокойство за Темерер, както и за Нитидос. Той бе нервно създание, което често се нуждаеше от внимание от страна на капитан Уорън дори в нормални обстоятелства, а сега се намираше на плаваща платформа без ездача си и нито един офицер над чин лейтенант.

И все пак драконите трябваше да чакат при такива обстоятелства. Ако над флотилията тегнеше голяма заплаха, на някои даже им се налагаше да стоят по платформи през цялото време, докато капитаните им биваха привиквани да се консултират в плановете си с морските офицери. На Лорънс не му се нравеше да оставя зверовете сами заради някаква си вечеря, но не можеше и сериозно да се притеснява за тях.

— Сър, нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие и съм сигурен, че това се отнася за капитан Уорън и капитан Ченъри.

Нищо друго не можеше да се направи. И наистина, Гарднър сякаш дори не чакаше отговор. Вече бе отишъл до вратата да извика лейтенанта си.

Единствено Ченъри обаче се яви в отговор на поканата.

— Нитидос ще нервничи, ако го оставят сам, тъй че Уорън смята за по-разумно да не го напуска. — Ченъри предложи само това обяснение — изглежда не съзнаваше сериозното си нарушение.

Уил потръпна от стреснатите, донякъде обидени погледи, които това изказване предизвика, ала вътрешно се почувства облекчен. Вечерята обаче започна неловко и продължи в същия дух.

Адмиралът очевидно бе потиснат от мисли по работата си и не се включваше активно в разговора. Цялата вечеря можеше да протече в мрачно мълчание, но Ченъри бе както винаги весел и разговорлив и говореше без задръжки, в пълно незачитане на обичая във флота, който пазеше за лорд Гарднър правото да започне разговор.

Когато някой от морските капитани бе заговорен, той правеше многозначителна пауза, преди да отговори възможно най-лаконично и след това да изостави темата. Лорънс първо се измъчваше за Ченъри, а сетне се ядоса. Дори за най-докачливите сред тях трябваше да е ясно, че Ченъри не е запознат с привичките им. Темите, които избираше, бяха безвредни и обвинителното мълчание на моряците се струваше на Уил далеч по-грубо.

Ченъри, разбира се, забеляза студенината им. Беше по-скоро объркан, отколкото обиден, но не задълго. При поредния му опит Лорънс нарочно се включи с отговор. Двамата продължиха да си бъбрят още няколко минути и тогава Гарднър, малко поразсеян от тежките си размишления, погледна към тях и направи коментар. Така разговорът бе благословен и останалите офицери най-сетне се включиха. Уил с големи усилия запази нишката на дискусията до края на вечерята.

Така това, което трябваше да бъде удоволствие, се превърна в досадно задължение. Лорънс бе много доволен, когато взеха портвайна от масата и бяха поканени да излязат на палубата за пури и кафе. С чашата си в ръка, Уил се облегна на едно перило, откъдето по-добре да вижда плаващата платформа. Темерер спеше с един крак във водата, слънцето нагряваше люспите му, а Нитидос и Дулсия лежаха облегнати на него.