Евърмор [bg]

Аз съм у дома.

Освен необичайните стражи, разположени в ъгъла или патрулиращи из части от преддверието, коридорите са напълно празни. Толкова много слугинска работа се извършва през нощта: коридорите се метат и мият, камините се зареждат с дърва, палят се факли. Но нищо от това не се случва сега. Евърлес се е променил дори повече, отколкото когато се завърнах след десет години. Имението винаги е било сурово и безмилостно към хората от низините, знам това, но това тук е различно, коридорите са пусти и безлюдни, вратите са залостени срещу заплаха, по-тъмна и по-опасна от всяка аристократична жестокост. Въпреки празнотата, възцарила се навсякъде, чувствам, че ме виждат, наблюдават. Тръпка пролазва по гръбнака ми, нараства и нараства, докато не поглъща всичките ми планове.

Бягай, Джулс — казва ми един древен глас. — Бягай и не поглеждай назад.

Заглушавам го, но той продължава да ми шепти от някакво тъмно ъгълче на ума ми.

Стягам се и тръгвам по главния коридор. Завесите са спуснати и прашни, в урните, разположени в нишите, няма цветя. Това ме разстройва дотолкова, че следващия път, когато попадам на страж, който патрулира из източното крило, ме обзема облекчение. Хващам го за рамото.

Той се стряска и посяга към камата си, но отпуска ръце, когато зърва качулката и маската ми. На възраст е млад, с едва наболи по горната му устна мустаци, а на жилетката му блести отличителният знак на Шорхейвън. Човек на Каро, а не на Гърлинг.

— Къде са всички? — питам аз, без да се замисля, а инстинктивният ми страх от войниците е изместен дълбоко извираща паника.

— Ми… милейди — заеква мъжът. — Заради вечерния час, който пожелахте. Никой жител на Евърлес не бива да напуска леглото си след залез-слънце.

Освобождавам захвата си около ръката му и в стомаха ми се завихря ужас. Колко ли са страдали хората в Евърлес — благородници и слуги — заради мен?

Отдалечавам се от него, налагайки си да държа главата си високо вдигната и походката си спокойна, независимо колко съм обезпокоена. Имена, искания барабанят в ума ми — Там, Беа. Чувствам се разкъсана, теглена в различни посоки… кухните, спалнята на прислугата, конюшните. Но едно притегляне е по-пронизващо и по-неотложно от другите, убедеността впива ноктите си в гърдите ми. Лиъм.