Евърмор [bg]

Напомнянето за нашето време, прекарано в Евърлес — толкова простичко в сравнение със сега — кара сърцето ми да потръпне и аз свеждам очи. Може би и аз като Ина нося емоциите и на лицето си, само че не съм преживяла нищо друго освен тайни и тъга, така че не мога да направя разлика.

— Тогава не знаех за… за себе си. Баща ми току-що беше умрял. Започвах да разбирам, но не знаех.

— Не е нужно да ми обясняваш. Не разбирам напълно всичко за Алхимика и Магьосницата, но ти вярвам.

Едва не я питам защо. Най-невероятното нещо от всичко е това мъничко доверие, с което ме възнагради. Ала сълзите ме задавят и аз не казвам нищо.

— Това поне обяснява защо Каро се промени след смъртта на майка ми — додава Ина. — Единственото, за което говори сега, е отмъщение. Иска да събера армия, Джулс, да свикам войници от всеки град и село в Семпера. Говореше и за нашествие в други страни, за разпространяване на кръвното желязо и по техните брегове. Тя източваше кръв от невинни. Никога преди не е била толкова кръвожадна.

— Била е — изведнъж не мога да срещна очите на Ина, ето защо надзъртам надолу към тревата. — Тя просто не го е показвала досега. Каро каза, че ще убива, докато не открие онзи, който ще ме сломи. Всеки, когото обичам или който ме обича, е в опасност. Толкова много хора, които са се опитали да ме защитят, са умрели заради това.

Ина надниква към мен, а сетне отмества очи.

— Смяташ ли, че всичко е било лъжа?

— Не знам — приятелството ми с Каро продължи едва няколко седмици, преди да науча коя всъщност е тя в Евърлес, но Ина я е познавала от години. Извиквам в съзнанието си лицето на малкото момиченце, което ме доближи край реката. Сладко, открито. Но колкото и упорито да се мъча да задържа образа му, една по-възрастна Каро го прогонва.

Ина смогва да се усмихне тъжно.

— Когато си помисля за онова, което сме споделяли, съм сигурна, че беше истинско. Поне нещо от него. Беше я грижа за мен.

— Тя те изложи на опасност, изпращайки те като Ловеца.

Ина поклаща глава.

— Аз исках да изляза и да те намеря. Идеята да облека този костюм, беше моя — тя гледа встрани от мен, докато говори. — Каквито и отвратителни неща да е сторила, Каро винаги е виждала една част от мен, която другите не забелязваха. Тя беше единственият човек, който не се отнасяше с мен като с някаква порцеланова кукла. Сякаш… виждаше силата в мен. — И Ина замлъква замислено. — Вероятно защото толкова дълго време е подозирала, че аз съм Алхимика.

— Убедена съм, че не е така — изричам отривисто, вярвайки в това с всяка фибра от тялото си.

Ина въздъхва:

— Да знам, че не всичко е било лъжа, влошава нещата. Тя трябваше да бъде моя приятелка — прошепва, а гласът й е тих и сподавен. Бузите й блестят от сълзи.