Градът на крадците [bg]

— „Ако боговете ни се усмихнат“ — повтори Вика, като се подиграваше на помпозния му тон. — Ти не виждаш ли как се развива тази война досега?

Механиците бяха оправили веригата на самоходната гаубица. Шофьорът и останалите от звеното скочиха обратно в кабината. След няколко секунди двигателят се разкашля и се събуди, механичният звяр се раздвижи и разпука леда, който се беше образувал по стоманените пластини на веригите му. Пехотинците сякаш не бързаха да се връщат по камионите си, но след като за последен път се провикнаха един към друг с дрезгавите си гласове, офицерите издадоха последните си предупреждения, а конвоят се повлече напред, войниците си дръпнаха за последно от цигарите, захвърлиха ги и се покатериха обратно в каросериите, покрити с брезент.

Войникът, който беше отнесъл съобщението на Абендрот, се върна тичешком при своята част. Когато видя, че го гледаме, той ни кимна и се усмихна. Лицето му беше розово и голо, с кръгли бузи, така че не ми беше трудно да си го представя като гологлаво, ревящо бебе. Той ни извика нещо — една-единствена дума на немски, — преди да настигне своя камион, който вече беше потеглил, и да протегне ръка, така че един от сънародниците му да го издърпа в каросерията.

— Довечера — каза Коля.

Нашите пазачи вече ни се бяха развикали, макар и да знаеха, че не разбираме какво ни говорят. Беше ни ясно какво искат да кажат. Пленниците отново се подредиха в колона, Вика се отдалечи от нас и всички зачакахме конвоят да отмине. Когато покрай нас мина командирската кола, аз се опитах да видя Абендрот, но стъклото на прозореца беше заскрежено.

Едва тогава си спомних за нещо, което ме човъркаше през цялото време, и се обърнах към Коля.

— А какво е второто нещо, което поиска от него?

— Хм?

— Ти каза, че ако го победя, на първо място ще ни пусне. Какво е второто нещо, което поиска?

Той сведе поглед към мен, невярващо сключил вежди, че не мога да се сетя.

— Не е ли очевидно? Една дузина яйца.