Градът на крадците [bg]
- Автор: Бениофф Дэвид
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-152-544-7
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Градът на крадците [bg]». Краткое содержание книги:
Вратата се отвори, германците ни се развикаха да излизаме и селяните се заеха да се измъкват от плетеницата от човешки тела. Видях как старият Едик притисна кокалестия си показалец до едната ноздра и издуха на пода един сопол, който се размина на косъм с лицето на един друг човек.
— Ох — изръмжа Коля, като увиваше шала на врата си. — Не ви ли се иска да бяхте отраснали сред нашите другари в селския кооператив?
Пленниците вече излизаха един по един, когато един мъж в дъното на бараката се провикна. Хората около него се обърнаха да видят от какво се е стреснал и скоро вече разтревожено шепнеха помежду си. От нашия ъгъл се виждаха само селски гърбове. Двамата с Коля спряхме, обзети от любопитство. Вика безучастно се отправи към изхода.
Пристъпихме в другия край на бараката, промъкнахме се между мърморещите селяни и погледнахме надолу към мъжа, който лежеше на пода. Беше обвинителят на Марков — гърлото му беше прерязано, кръвта му отдавна беше изтекла от тялото, а лицето му беше бяло като тебешир. Сигурно беше убит, докато е спял, иначе щяхме да го чуем да извика, но очите му се бяха отворили, когато ножът беше пробил кожата му; бяха изскочили от орбитите и с ужас се взираха в лицата ни, сведени над него.
Един от селяните със замах свали ботушите на мъртвеца; друг взе ръкавиците му от овча кожа; трети измъкна украсения му кожен колан от гайките на панталона. Коля клекна и му отмъкна подплатената ушанка, преди някой друг да успее да го направи. Обърнах се и видях Вика да нахлупва собственото си кепе от заешка кожа още по-ниско над очите. Тя отвърна на погледа ми, после излезе от бараката. Миг по-късно вътре влезе един германски войник, ядосан заради забавянето, готов да стреля. Той видя трупа, прерязаното гърло и локвата от кръв, която се проточваше изпод гърба на мъртвеца по дъските на пода като чифт чудовищни черни криле. Убийството раздразни войника — това означаваше, че трябва да се дават обяснения на офицерите. Той каза нещо на немски повече на себе си, отколкото към някой от нас, като не очакваше отговор. Коля се прокашля и му отговори. Не можех да преценя колко добре говореше Коля на немски, но войникът изглеждаше поразен да чуе собствения си език от устата на военнопленник.
Германецът поклати глава, отговори нещо кратко и ни махна да излизаме от бараката. Когато излязохме навън, аз попитах Коля какво му е казал.
— Казах му, че селяните мразят евреите дори повече от тях.
— А той какво каза?
— „Има си правилен начин да се прави това.“ Истински германец.
Коля се опитваше да намести новата си ушанка на голата си глава; беше му малка, но той успя да я издърпа достатъчно надолу, за да я завърже под брадичката си.
— Мислиш ли, че беше умно да се издаваш, че знаеш немски? След онова, което направиха вчера?
— Не. Мисля, че беше рисковано. Но сега поне няма да ни разпитват повече.
Пленниците вече бяха подредени в една колона; присвили очи срещу ярката светлина на сутрешното слънце, един по един пристъпихме към някакъв едър войник, измъчван от махмурлук, който едва си отваряше очите, докато ни подаваше по една кръгла бисквита, твърда и суха като камък.
— Това е добър знак — промърмори Коля, като почукваше с нокът по бисквитата си.
Скоро след това поехме на юг с ротата от планинската пехота, с наведени глави срещу вятъра. Днес вървяхме по пътя, макар че настилката беше скрита под няколко пласта сняг, изровен от следите на тежки машини. На няколко километра от сградата на училището минахме покрай една табела за Мга и аз я посочих на Коля.
— Ха. Кой ден сме днес?
Наложи се да преброя наум дните обратно до събота, за да му отговоря.
— Сряда. Утре трябва да се върнем с яйцата.
— Сряда… Значи не съм срал от тринайсет дни. Тринайсет дни… Какво става с цялата тази храна? Не е като да не съм ял нищо. Супата от Любима, малко салам, онези картофи с масло при момичетата, хляба от порциона… Какво прави там, просто си седи в стомаха ми на някаква шибана буца?
— Искаш да се изсереш, така ли?
Едик, възрастният селянин с брадата, беше чул Коля да се оплаква и се обърна да му даде съвет.
— Трябва да свариш малко кора от зърнастец и да изпиеш водата. Работи безотказно.
— Прекрасно. Виждаш ли зърнастец наоколо?
Едик хвърли поглед към боровите дървета край пътя и поклати глава.