Ключът [bg]

„Аз съм виновна за всичко това“.

Мара се взираше през прозореца на спасителния хеликоптер. Роторите се въртяха в пушека и го разпръскваха достатъчно, за да открива от време на време мимолетни изгледи към горящия град, към ада. Навсякъде бушуваха пожари. Горяха сгради, коли бяха изоставени насред улиците, хора тичаха насам-натам в търсене на убежище.

Зад тях централата на „Оранж“ се беше превърнала в горяща факла. Огненият пръстен бавно пълзеше нагоре, като поглъщаше етаж след етаж и оставяше под себе си изкорубени почернели руини.

Преди минути въздушната линейка беше кацнала на площадката на покрива на сградата — беше извикана след трескавото обаждане на Джейсън до шефа му. Беше му разказал как са в капан и коя е следващата мишена на Ева.

Атомната електроцентрала Ножан.

За съжаление последното не беше новина за шефа му. Централата вече беше предупредена за кибератаката и предстоящите аварии. Тя и цялото градче бяха евакуирани. Мара си представи ужасяващия вой на сирени и изпадналите в паника жители, бягащи в нощта.

Беше провела кратък разговор с директор Кроу и му бе казала, че единствената надежда да си върнат навреме контрола над централата е да използват нейния ИИ — Ева. Дори да не можеха да спрат стопяването на реактора, биха могли поне да намалят донякъде пораженията.

Очевидно тази малка надежда беше достатъчна да осигури незабавното им спасяване.

Това обаче нямаше да има никакво значение, ако не се доберяха до устройството й.

— Ето там! — извика Джейсън от седалката до пилота и посочи напред.

Мара се наведе към прозореца, за да вижда по-добре. Ограденото със стена гробище се простираше пред тях. Досега Монпарнас беше пощаден с изключение на едно-единствено дърво, което гореше насред гробове и крипти като свещ в тази несвята нощ.

Но гробището нямаше да остане непокътнато още дълго.

Зад отсрещната стена целият свят беше в пламъци. Жегата стигаше до хеликоптера от километър и половина и го караше да се тресе във въздушните течения. Дори със слушалките и оглушена от трясъка на двигателите, Мара чуваше ужасния рев на пожара.

Нямаха друг избор, освен да продължат право към огнения ад.

Карли се беше вкопчила в ръката й и стискаше все по-силно с всяко друсане на хеликоптера. С другата си ръка притискаше кутията с твърдите дискове, сякаш бяха спасителен пояс. Когато въздушната линейка се бе спуснала върху обвития в дим покрив на сградата, Карли бе изглеждала така, сякаш сериозно мисли дали да се качи, или да рискува да мине през огъня.