Парижката квартира [bg]

— Защо Бианка е изоставила по-големия си син?

Нела вдигна рамене. Тя отхапа още една хапка от сандвича си, после внезапно си спомни какво бе забравила да попита гостенката си.

— Как научихте за всичко това? Как ме намерихте?

— Благодарение на Исабела Родригес — отговори Маделин.

На учителката й бяха нужни няколко секунди, за да си спомни братовчедката на Адриано.

— О, да, малката Исабела. От време на време идва да ме посещава. Добро момиче е, като вас.

— Външността понякога лъже. Не съм точно добро момиче — каза с усмивка Маделин.

Нела отвърна на усмивката й.

— Напротив.

— А виждали ли сте Адриано след това?

— Не, но често си мислех за него. Надявам се, че е добре. Знаете ли как е?

Маделин се поколеба. Защо да разстройва тази стара дама с ужасната новина?

— Той е добре, не се притеснявайте за него.

— Може да сте добро момиче, но лъжете — каза учителката.

— Права сте, Нела. Заслужавате да знаете истината. Адриано е мъртъв от почти две години.

— Това има връзка с вашето разследване за онзи художник. Иначе нямаше да дойдете да ме видите.

— Честно казано, още не знам.

За да не се разпростира върху смъртта на полицая, тя смени темата:

— В края на живота си Ернесто е бил болен от рак на гърлото. Изглежда, Адриано го е взел при себе си. Според вас възможно ли е това?

Нела се ококори. Зад дебелите стъкла очите й станаха огромни.

— Ако е вярно, това е изненадващо. Бих се учудила, ако Адриано е станал привърженик на християнското милосърдие.

— Какво искате да кажете? — попита Маделин, като й наля чай.

— Ако не я е преживял лично, човек не може да си представи болката, причинена от изтезанията. Мъченията, на които бе подложен Адриано, и тяхната продължителност, всичко това неизбежно нанася травми и има трайни последствия — невъобразимо психично разстройство.

— Какво имате предвид? — попита младата жена.

— Мисля, че в някакъв момент тази натрупана болка и омраза не може да се овладее. По един или друг начин човек в крайна сметка ги насочва към себе си или към другите.

Уклончивите думи на старата учителка подтикнаха Маделин да направи един последен опит:

— Горския цар говори ли ви нещо?

— Не. Това някаква марка градински мебели ли е?

Маделин се изправи, за да се сбогува.

— Благодаря за помощта, Нела.

Беше харесала тази жена. Искаше й се да има такава баба. Преди да си тръгне, тя изрази безпокойството, което не й даваше мира, откакто бе пристигнала:

— Този санитар…

— Хорас ли?

— Да. Той добре ли се отнася с вас? Изглежда малко странен.

— Външността лъже, или поне в този случай. Успокойте се, той е добър човек. Впрочем и неговият живот не е бил лесен.

Сякаш за да подсили думите на Нела, на верандата се разнесе обезпокоително пращене при един по-силен порив на вятъра. Маделин не можа да се въздържи да не погледне към остъкления таван, почти готова да го види как се напуква.