Белю Пушилката
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белю Пушилката». Краткое содержание книги:
След още половин час те се изкачиха на хълма и разпрегнаха кучетата пред вратата на хижата си в присъствието на шестдесетте мрачни златотърсачи.
— Лека нощ, момчета — извика Пушилката и затвори вратата.
Подир пет минути свещта угасна, но ме се мина половин час и Пушилката и Малчо тихичко излязоха и на тъмно се заловиха да запрягат кучетата.
— Здравей, Пушилка! — обади се Солтмън и пристъпи напред колкото да могат да го различат в здрача.
— То се е видяло, че не ще мога да се отърва от теб, Бил — весело му отговори Пушилката. — Къде са приятелите ти?
— Отидоха да пийнат по чашка. Оставиха ме да не ви изпускам от очи и аз няма да ви изпусна. Изобщо, какво става Пушилка? Понеже не можете да се отървете от нас, нищо не ви пречи да ни посветите в тази работа. Всички сме ваши приятели. Ти го знаеш.
— Има случаи, когато човек може да посвети приятелите си — уклончиво отговори Пушилката, — а има случаи, когато не може. Бил, това е един от случаите, когато не можем да ви посветим. Най-добре ще е да си легнеш да спиш. Лека нощ.
— Няма да има никаква лека нощ, Пушилка. Ти не ни знаеш. Ние сме като кърлежи.
Пушилката въздъхна:
— Е, Бил, щом сте решили да ни се натрапвате, изглежда, ще трябва да се примирим. Хайде, Малчо, не можем да висим тука повече.
Когато шейната тръгна, Солтмън рязко изсвири и закрачи подир нея. От надолнището и оттатък равното място долетяха в отговор изсвирванията на другарите му. Малчо налягаше на управляващия прът, а Пушилката и Солтмън вървяха един до друг.
— Виж какво Бил — заговори Пушилката. — Ще ти предложа нещо. Искаш ли да те приемем за съдружник само теб?
Солтмън не се поколеба:
— И да зарежа другарите? Не, драги! Ще станем съдружници всички.
— Тогава ти пръв! — възкликна Пушилката, сграбчи Солтмън и го събори в дълбокия сняг до пъртината.
Малчо викна на кучетата и подкара впряга на юг, по пъртината, която извиваше между отделните хижи, пръснати по склоновете в края на Доусън. Вкопчени един в друг, Пушилката и Солтмън се търкаляха в снега. Пушилката смяташе, че е в превъзходна форма, но Солтмън беше по-тежък с петдесет фунта мускули, калени по трудните пътища, и непрекъснато вземаше надмощие. Той току поваляше Пушилката по гръб, а Пушилката, доволен, лежеше и си почиваше. Но всеки път, когато Солтмън се опитваше да се откъсне и избяга, Пушилката протягаше ръка да го задържи или препъне, те отново се вкопчваха един в друг и борбата продължаваше.
— Бива те — запъхтяно призна Солтмън след десет минути, яхнал гърдите на Пушилката. — Но все те повалям.
— А пък аз все те задържам — задъхано отвърна Пушилката. — Точно затова съм тука: само за да те задържам. Как мислиш, докъде ли е стигнал Малчо през това време?
Солтмън направи бясно усилие да се освободи и малко остана да сполучи. Пушилката го сграбчи за глезена и го просна по лице на земята. От надолнището се чуха тревожни въпросителни подсвирквания. Солтмън седна и рязко изсвири в отговор, но Пушилката се вкопчи в него, събори го по гръб, яхна гърдите му и го задържа така, натиснал с колена бицепсите му, а с ръце — рамената. В това положение ги намериха другите златотърсачи. Пушилката прихна да се смее и стана. — Е, лека нощ, момчета — каза той и се запъти по надолнището, последван по петите от шестдесетте вбесени, изпълнени с мрачна непоколебимост златотърсачи. Пушилката сви на север край дъскорезницата и болницата и излезе на пъртината, която минаваше по реката край стръмните скали в подножието на хълма Еленова кожа. Той заобиколи индианското селище, продължи до устието на потока Еленова кожа, след това се обърна и застана с лице към преследвачите си.
— Изморихте ме — рече той с добре престорен яд.
— Мисля, че не те принуждаваме да го правиш — учтиво промърмори Солтмън.
— О, не, съвсем не — изръмжа Пушилката с още по-добре престорен яд, мина между тях и се запъти обратно към Доусън. На два пъти той се опита да прекоси реката без път, през струпаните грамади лед, все тъй решително следван от тълпата, но и двата пъти се отказа и се върна на брега откъм Доусън. После мина право надолу по Главната улица, пресече по леда реката Клондайк до Клондайк сити и пак се върна в Доусън. В осем часа, с настъпването на сивата зора, той заведе уморената си команда в ресторанта на Славович, където човек не можеше да намери свободна маса по време на закуска.
— Лека нощ, момчета — каза той, след като си плати сметката.