Томек на военната пътека
- Автор: Шклярский Альфред
- Серия: Przygody Tomka Wilmowskiego #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сабина Радева
- Жанр: Детские и приключения
Электронная книга - «Томек на военната пътека». Краткое содержание книги:
Неочаквано някъде отстрани се чу дрезгав лай. Ниските отначало стонове ставаха все по-високи, а накрая се превърнаха в диво тъжно скимтене. Томек и боцманът трепнаха едновременно, а в това време на терасата на пуеблото фигурата на момичето се придвижи бързо до самия край на стената и като се наведе над ниската ограда, започна да се взира в тъмната степ. Придружаващата я индианка побърза след нея. Дръпна я навътре в терасата и двете изчезнаха някъде. Провлеченият вой замря.
Черната светкавица веднага пристъпи към действие. С жестове нареди на боцмана и Съсеченото лице да заобиколят възвишението, а той и Томек бързо се отправиха право към него. След няколко минути те бяха вече на върха му. Огледаха се наоколо. Кучето го нямаше.
— Закъсняхме! — обади се тихо Томек развълнуван.
— Хоуг! Кучето не е могло да се отдалечи много оттук. Да го потърсим в храстите!
Започнаха да търсят из гъсталаците.
— Динго! Динго! — повтаряше Томек тихо.
И като викаше Динго, той бързо се провираше през храстите. Клоните го шибаха по лицето, бодлите закачаха дрехите му, но той не обръщаше внимание на нищо. Изведнъж нещо тежко се стовари върху него. Томек изгуби равновесие и падна на земята. Несъзнателно хвана с ръка разрошена козина. От вълнение не можа да каже нищо. Мълчаливо прегърна косматото тяло, а в това време Динго търкаше главата си о неговата. Томек, щастлив, че е открил верния си четирикрак приятел, не знаеше какво става около него. Дори шумоленето на храстите не чуваше. Бдителният Динго изръмжа в знак на предупреждение и се приготви да скочи, когато при тях застана индианец.
Томек веднага дойде на себе си. Задържа кучето.
— Спокойно, Динго, спокойно, това е приятел — обади се той.
Кучето трепереше като трескаво и се готвеше да скочи.
Черната светкавица както винаги се ориентираше в положението. Затова той се отдръпна малко и каза:
— Нека Нах’тах ни уез’зи заведе кучето на възвишението. Аз ще вървя напред.
Томек тръгна след индианеца, като държеше кучето за врата. Динго се беше страшно променил. Цялото му тяло беше покрито с разрошена козина. С див, бдителен поглед той поглеждаше ту своя стопанин, ту индианеца; виждаше се, че мрази червенокожите, защото, когато Черната светкавица се навеждаше към него, гърчещите се сърдито бърни оголваха големите му зъби.
— Той още помни ударите на пуеблосите. Вярно куче! Не е оставило Бялата роза — похвали го Черната светкавица.
— Динго наистина е умно и вярно куче — каза Томек. — Колко пъти през време на нашите експедиции ни е спасявал от разни опасности.
— Хоуг! Нека моят брат го държи по-здраво. Ще повикам нашите приятели.
Томек хвана здраво Динго за врата. Черната светкавица даде с ръка знак за мълчание и в нощната тишина се разнесе скимтене на койот.
Динго наостри уши и удари силно с рунтавата си опашка, след това погледна най-напред към пуеблото, а после към храстите, в подножието на височината. Боцманът, запъхтян като цигански мех, изскочи от храстите. След малко заедно със Съсеченото лице той се озова при приятелите си. Огромният моряк седна на земята. Той прегръщаше и галеше Динго, който упорито махаше опашка и го лижеше с грапавия си език по лицето.
— Да живеят нашите, кученцето ми, да живеят! — говореше боцманът. — Но и ти си юнак! Не се даде на пуеблосите, не остави нашата Сали…
Като чу името на момиченцето, Динго се изтръгна от ръцете на боцмана и започна да вие пронизително към пуеблото.
— Хоуг! — прошепна Черната светкавица с уважение.
— Хоуг! — повтори Съсеченото лице.
— Знаем, знаем вече, че Сали е там — успокояваше Томек кучето.
— Браво, Динго! Юнак си ти, няма що! — повтаряше боцманът. — Ще измъкнем оттам горкичката Сали, дори ако трябва с лапите си да разруша тая крепост.
Динго се въртеше неспокойно. Обръщаше се към мъжете, поглеждаше към пуеблото, сякаш ги насърчаваше да отидат там.