Време на огън и мрак
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимир Вълков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време на огън и мрак». Краткое содержание книги:
— И ето че загазихте. След като сте си вирили носовете толкова поколения, вече не можете да измислите нова идея.
Адар Зан’нх ги очакваше в командния център.
— Покажете ми откритията си. Нямаме никакво време. Трябва да замина на Земята и ако не откриете нещо, докато се върна… — Реши да не довършва думите си.
— Разполагахме само с няколко дни — каза Съливан.
— Да, на мен обикновено ми трябва поне седмица, за да се справя с непобедими врагове — обади се саркастично Табита. — Не мога да измисля нова оръжейна система, да я произведа и да я монтирам за два дни.
— Но точно това се иска от нас.
Табита изпука кокалчетата на пръстите си. На екрана се виждаха хиляда и тристате бойни кораба, които кръжаха в орбита.
— Значи ще трябва да се справяме, с каквото разполагаме. Дали не можем да ползваме Слънчевия флот по друг начин?
Съливан огледа дейностите в командния център. Имаше толкова много народ, че се чувстваше насред оживена улица.
— Ето какво си мисля. — Табита прехапа долната си устна. — Единственото, което може да унищожи бойно кълбо, с изключение на фероуите, е таранирането с голям кораб. Точно както е направил вашият командир. Но сигурно не можете да произведете хиляда празни лайнера и да ги хвърлите срещу хидрогите, нали?
Зан’нх прие коментара й напълно сериозно.
— Не е нужно да са празни. Слънчевият флот има седем кохорти. В краен случай ще ги използваме по този начин.
Съливан осъзна, че всъщност не е виждал в илдирийската империя нещо като компита.
— Но на тези кораби има толкова много екипаж. Нямате ли автоматични системи, които да намалят загубите в битка?
Адарът поклати глава.
— Империята не разполага с интелигентни машини, роботи и компетентни компютъризирани компаньони. Това е част от сделката ни с кликиските роботи. — Лицето му запази каменното си изражение. — Поредната лоша сделка.
— Значи всичко се прави на ръка? — попита Съливан невярващо.
— Не ни липсва работна сила.
— Искаш да кажеш, че когато адар Кори’нх таранира хидрогите, всички кораби са били с пълен екипаж?
— Минимален — отвърна Зан’нх. — Нямаше друг начин.
Съливан се зачуди какво ли разбират илдирийците под „минимален“.
Табита присви вежди.
— Май трябва да ви обясня някои нещица за автопилота и автоматичните системи за управление.
73.
Колкер
Когато се покатереше на върха на някоя от кулите в Призматичния палат, зеленият жрец можеше да си представи, че седи в короните на световната гора на Терок. Топлата светлина на слънцата се стичаше по зеленикавата му кожа като разтопено масло.
Но след като му бяха отнели фиданката, нищо не можеше да му достави радост. Беше загубил единствената си възможна връзка със световната гора. Фиданката бе мъртва. Магът-император наистина бе чудовище — и кроеше още по-голямо предателство.
Високо в небето се виждаха бойните лайнери и помощните кораби. Сякаш цялото население на Илдира бе заето с всякакви трескави дейности. Таловете Лорие’нх и Тае’нх вече подготвяха лайнерите, които щяха да участват в нападението на Земята.
Съливан, Табита и повечето миньори бяха изпратени на работа. Зеленият жрец не се бе чувствал никога толкова самотен.
Старият свещеник-философ се присъедини към него без покана. Колкер не беше сигурен дали срещата им е случайна, или старецът го е проследил. И двамата се взираха в гората от кристални сгради.
Колкер искаше да бъде оставен на мира, но пък жадуваше за разговор. Просто не можеше да реши как да говори с хиперрелигиозния илдириец.
— Самотен съм. Никога не съм бил толкова самотен.
— Аз не съм. И никога не съм бил. — Старият мъж вдигна поглед нагоре, въпреки че небето бе толкова ярко, че Колкер непрекъснато примигваше. — На моята възраст погледът се замъглява. Трябва да гледам право в слънцата, за да ги усетя. Но в мен грее ярко Източникът на светлина. Душевните нишки ме топлят. — Той вдигна с костелива ръка медальона на гърдите си. — Тъжно ми е, че не можеш да почувстваш тизма, приятелю. Ако можеше да се свържеш към нашата мрежа, никога нямаше да се чувстваш самотен.
Колкер се обърна на другата страна.
— Знам какво би ми помогнало и то не е вашият тизм. — Искаше му се да говори, но не и с някой толкова самодоволен.
Старецът видя, че е нежелан, и бавно се изправи, като зле поддържана древна машина.
— Нямаше да мислиш така, ако разбираше повече от това, което ти казвам.
Колкер въздъхна. Свещеникът така или иначе беше тук, тъй че можеше да го послуша. Може би това щеше да го откъсне от проблемите.
— Почакай. Аз съм твоята запленена публика. — Не можа да прикрие горчивината в тона си. Непрекъснато мислеше за изгубената фиданка. — Обясни ми.