Мъжът на най-добрата ми приятелка

Ако кажа, че „Церовете на Мими“ е най-лошата книга, която съм чела, ще преувелича, но схващате мисълта ми. Резюмето, приложено от издателите, я окачествява като „басня“ — което намеква да не търсим реализъм, триизмерни герои и достоверен диалог.

И, за Бога, прави са. Оказва се, че авторката е направила непохватен опит да надникне в мистичния свят, без изобщо да има понятие от него. Откровено, видя ми се толкова безсъдържателна, че изчетох първите сто страници в безрезултатно очакване да се случи нещо интересно.

Ще се съгласите с мен, щом разберете фабулата: тайнствена, красива „дама“ изневиделица се материализира в малко село, където ще откриете всички човешки пороци. Баща и син, които не си говорят, неверен съпруг, млада, измамена невеста — сладко като сироп. Но вместо да отвори сладкарница, Мими прави магии и дори споделя рецептите с нас — много от тях включват инструкции как да повърнем: „Добавете лъжичка състрадание, щипка любов и разбъркайте с доброта.“

Ако това е церът, и аз ще започна да лекувам.

Като стигнах до половината на този милостиво кратък роман, имах чувството, че са ме замеряли с бонбони или съм преяла със захарен памук.

Авторката, някоя си Лили Райт, е бивш агент за връзки с обществеността, така че знае всичко, необходимо за циничната манипулация. Личи от всяка лепкава дума. „Сценарият“ изобилства от свенливи намеци за чудеса, но едничкото чудо е как въобще са публикували подобен боклук. Толкова е сладък, че зъбите на читателя изгниват, неприятен е като горчив лимон.

„Церовете на Мими“ е безинтересна, скалъпена и почти е невъзможно да се чете. Така че следващия път, когато се оплаквате от работата си, не завиждайте на окаяната авторка на тази рецензия.