д) вечерта — коктейл, последван от галавечеря и по-късно бал с танци (по желание).
Всъщност, когато вдигнах мобилния си телефон, мислех, че се обажда момчето, което отговаряше за екраните, да ме увери, че идва насам. И най-важното — че носи въпросните екрани.
— Кажи ми какво стана? — попитах мама, разкъсвана от взаимно изключващи се задължения. Не мога да си тръгна оттук…
— Ще ти кажа, като си дойдеш у дома. Побързай. В ужасно състояние съм, само Бог знае какво може да сторя.
Това ми подейства. Затворих телефона и погледнах Андреа, която явно загряваше какво става.
— Всичко наред ли е? — измънка тя.
— Баща ми.
По лицето й познах — и тя помисли, че баща ми е гушнал букета, както той имаше навик да казва. Я, говоря, сякаш наистина е умрял.
— О, Боже… той да не е…?
— Не, не — поправих я, — още е жив.
— Тръгвай, тръгвай, бягай!
Тя ме избута към изхода, явно си представяше прощаване край смъртния одър.
— Не мога. Какво ще стане с всичко това? — посочих към балната зала.
— Аз и Моузес ще се справим, ще се обадя в офиса да извикат и Рут да помага. Виж, ти свърши толкова много работа, какво може да се обърка?
Правилният отговор е: естествено, почти всичко. Организирам подобни прояви от седем години и през това време съм виждала какво ли не: от прекалили с аперитива оратори, прекатурващи се от подиума, до професори, които се боричкат за луксозните бисквити.
— Знам ли…
Бях заплашила Андреа и Моузес, че живи или мъртви, трябва да са на линия тази сутрин. А сега да напусна полесражението — и за какво точно?
Ама че ден. Едва беше започнал, и толкова неща тръгнаха наопаки. Като начало — косата ми. Нямах време да отида на фризьор и в момент на умопомрачение сама си отрязах бретона. Мислех само да го подкъся, но веднъж започнала, не можах да спра и накрая щръкнаха няколко абсурдно къси кичура.
Казват понякога, че малко приличам на Лайза Минели в „Кабаре“, но когато сутринта пристигнах в хотела, Моузес ме посрещна с думите: „Привет, пришълецо от далечни светове“. После, когато му казах да позвъни на момчето с екраните, той отвърна тържествено:
— Би било нелогично, капитане.
Май вече не бях Лайза Минели от „Кабаре“, а Спок от „Стар трек“. (Нека обясня: Моузес не е брадат старик на библейска възраст с прашна роба и скъсани сандали, а дългокрак, източен младок от нигерийски произход.)
— Тръгвай — Андреа отново леко ме побутна към вратата. — Пази се и ни викни, ако можем да помогнем с нещо.
Така говорят на хората, когато някой умре. И ето, озовах се на паркинга. Смразяващата костите януарска мъгла се усука около мен, което ме подсети, че съм си оставила палтото в хотела. Отказах се да се връщам за него, стори ми се маловажно.
