История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001
- Автор: Константинов Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001». Краткое содержание книги:
Междувременно корупцията всред земеделските управляващи среди и провинциалните им наместници взема неограничени размери. Една след друга никнат — „спиртна афера“, „банкнотна афера“, „железопътна афера“ и т.н., и т.н. Корупцията обхваща и съдебната власт и полицията, инфилтрирана от послушни земеделски съидейници.
През всичкото това време цар Борис се стреми да осъществява функцията си на обществен помирител. Незавидна роля при общата поквара, която Стамболийски ту оценява (и подчертава толерантността си към царя), ту недооценява и продължава по „свой стил“ управлението, ту съвсем пренебрегва и разиграва познатите шантажи със заплаха за „подготовка на републиканска конституция“, която Стамболийски „пише“ от време на време, усамотявайки се в родното си село Славовица.
За цар Борис е важно, в това неуравновесено и извънредно критично за България време, да не настъпят сътресения и междуособици (които биха били повод за външна инвазия). Комунистите все повече се превръщат в активен проводник на деструктивната политика на московския Ко-минтерн, подкрепяйки „от време на време“ авторитарните изблици на министър-председателя. Общо взето обаче, те считат, че „социалната политика“ на земеделците има за цел „стабилизация на капитализма“, затова по принцип я отхвърлят и се готвят за „пролетарска диктатура“ и „работническо-селска власт“.
Цар Борис се опасява, че всяко насилствено събаряне на земеделското правителство или дори опит за това, при нестабилното положение, в което се намира страната, ще доведе до анархия и ще бъде гибелно за бъдещето на България. Затова, използвайки авторитета си, той предотвратява организирания от Военния съюз и ген. Протогеров опит за преврат срещу налагащата се авторитарна власт на Стамболийски. Константин Муравиев отбелязва в мемоарите си, че именно царят се е намесил косвено, за да осуети и замисъла на умереното крило на земеделците — т.нар. „петорка“, оглавявана от К. Томов — които в началото на 1923 г. са планирали свалянето на Стамболийски чрез военен преврат, в който основна роля щял да играе началник щаба на войската полк. Топалджиков.
Борис III е държал и се е надявал всички промени в управлението на страната да стават по парламентарен път. Такава идея са имали и обединилите се партии в т.нар. „Конституционен блок“, т.е. от правителствата, които бяха „просъглашенски“, но бяха участвали във воденето на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война.
През септември 1922 г. „Конституционният блок“ се чувства вече достатъчно стабилизиран и насрочва конгрес на своите привърженици във Велико Търново. Стреснат от създаването на възможност за парламентарна опозиция, Стамболийски мобилизира своите привърженици (и преди всичко активисти от „Оранжевата гвардия“), с които решава на същото място и по същото време да проведе „Конгрес на цвеклопроизводителите“. Шайките на „Оранжевата гвардия“ нападат влаковете, които пътуват към Търново, свалят от тях делегатите на „Конституционния блок“, стрижат им брадите и се гаврят с тях.
След тази „епична схватка“, Стамболийски създава Закон за съдене (с твърде задна дата) на министрите от кабинетите на Ив. Ев. Гешов, д-р Данев, Ал. Малинов (т.е. тези, чиито партии участват вече в „Конституционния блок“), заради „воденето на войните“ (от завършването на които са изминали повече от пет години). Проведен е дори и референдум за целта. Александър Малинов е съден и за „разправата“ с метежните войници край Владая. Деяние, което през 1919 г. (по време на Транспортната стачка), не друг, а Стамболийски възхвали в парламента като „достойно изпълнен дълг от Малинов за спасяване реда и държавата“. Забележително е, че Стамболийски мотивира този „закъснял“ процес за разчистване на „пресни сметки“ въз основа на „международни и външни изисквания“ от страна на държавите-победителки, точно така, както комунистическата диктатура (и нейните адепти от ОФ) мотивират „съденето“ от „народен съд“ (с наредбата-закон от есента на 1944 г.) и избиването на хиляди български интелектуалци с единствената цел разправа с идеологическите си противници и духовно обезглавяване на нацията.
Осъдени набързо, лидерите на „Конституционния блок“ са изпратени в Шуменския затвор, а Стамболийски се заема да подготви нови (отново преди изтичане мандата на XIX ОНС) парламентарни избори.
Отношението му към царя (поддържал при тези критични условия неотклонно поведението си на помирител) става все по-благосклонно. Контактите му с европейския свят и Америка (по време на стодневната му обиколка извън страната) му дават ясна представа за авторитета, който си бе спечелил по това време Борис III. След приключване на пътуването министър-председателят събира всички български дипломати и първите свои сътрудници в Прага, за да направи рекапитулация от обиколката си. Тук, в заключение, той казва: „И в Париж, и в Лондон, и особено в Белгия държат твърде много на нашия цар… Разбрах значението му за международното положение на България. Схванах, че каквато и сила да притежавам, все си оставам един минувач, временно приходящ за България, а цар Борис пред очите на Европа си остава трайният и постоянен институт на българския народ.“