История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001
- Автор: Константинов Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001». Краткое содержание книги:
Ужасите на войната, страданията на обикновените хора, страшната гледка на бежанските върволици, пожарищата, убитите са жестока школа, през която преминава бъдещият български цар. И не напразно още в първата нощ на 3 октомври 1918 г., когато остава сам в Софийския дворец, двадесет и четири годишният цар дава обет пред себе си никога да не повежда народа си на война. Той изпълни достойно този обет и накрая пожертва и себе си, за да го защити докрай.
Войните, в които участва, показват на Борис величието и трагедията на българския войник. Затова князът-фронтовак остава докрай с него. През най-драматичните и жестоки дни на войната — погрома на една армия, която не бе губила сражение през цялата война. На 19 септември 1918 г. княз Борис се намираше не в Софийския дворец или в Главната квартира в Кюстендил, а на димящите от пожари и артилерийска канонада позиции при Завоя на Черна, опитвайки се да овладее хаоса на отстъпващите войници. Докато комунистическите депутати като Димитров и сподвижници завършваха пъкленото си дело от партийните кабинети и чрез страниците на пораженските си вестници оплюваха националните идеали на България, Борис Търновски, юношата, който след няколко дни щеше да бъде цар, изпълняваше дълга си на българин и войник в пламъците на фронта.
Думите му, сред насъскваните от платени агитатори на поражението уморени и разбити духом войници, на Радомирската гара: „Ако за спасението на България е нужен животът ми, вземете го“ — са всъщност лична изповед на един обрекъл се на родината си българин.
Има нещо знаменателно и в разговора, който води току-що подписалият абдикацията си цар Фердинанд със своя син по пътя към „Врана“ на 3 октомври 1918 г. привечер. Строг и взискателен винаги към синовете си, в този драматичен миг, съзнавайки може би, че оставя сина си съвсем сам в една разбунена и пълна с изненади и метежи страна, монархът се обръща за първи път бащински към Борис: „Ако искаш, можеш да зарежеш всичко и да дойдеш с мен.“ Без да поглежда баща си синът отговаря: „Дори да бъда носач на битпазар, ще остана в родината си.“ Трудно е сега да кажем дали това е било истинска бащинска грижа на абдикиралия монарх или проверка на плодовете на личното възпитание, което е давал на бъдещия български цар от най-ранна детска възраст. Можем обаче да сме сигурни, че Борис е дал отговора си без дори да помисли за истинските подбуди на бащинския съвет. В думите му няма нищо приповдигнато, това е просто лично убеждение, на което царят остава верен до последния миг на живота си.
Дори възшествието си младият цар преминава без всякаква тържественост и церемонии — с шаечния войнишки шинел, с който е преминал през всички фронтове на България. Достоен символ за един мирен воин, който ще посвети живота и делото си на народа.
Първият указ, който цар Борис III подписва, е за демобилизация на армията. В динамичния и критичен период след това, когато за няколко месеца се сменят няколко правителства, провеждат се на два пъти парламентарни избори, подписва се тежкият Ньойски договор и в страната се развиват остри социални протести, младият цар мълчаливо, търпеливо, но и категорично показва балансиращата роля на царската институция именно в сложни ситуации на държавния и политически живот и съдбата на народа.
Всички тези подробности Стамболийски не само знае, но и на някои от тях е и сам личен свидетел. Това обаче не му пречи да провежда своята политика, уверен от подкрепата на партийното си мнозинство в парламента и убеден, че е призован от съдбата да осъществява еднолична власт и еднопартийни институции в страната.
Преследвайки тази своя цел още през 1919 г., Стамболийски отстранява от ръководството на БЗНС основателя на земеделското движение Димитър Драгиев, който започва да изгражда свой съюз в Стара Загора. Около себе си авторитарният Стамболийски оставя две крила — „умерените“ на Коста Томов и Марко Турлаков, и от друга страна — „радикалните“ на Райко Даскалов, поддържани от „Комитета за селска диктатура“ на Крум Попов и Спас Дупаринов — за да има възможност да балансира по пътя си към целта.