Войната на близнаците

— М-майкъл, господарю — отвърна пазачът. — Разбира се, милорд. Ако това е желанието ви, ще се погрижа веднага.

— Много добре.

Магьосникът замълча, загледан към студеното, ярко, осветено от Лунитари и звездите небе. Нащърбената Солинари почти не си струваше да се споменава — беше просто сребриста драскотина. По-важна за него бе онази луна, която бе видима единствено за собствените му очи. Нуитари, Черната луна, беше пълна и кръгла, подобно на дупка от непроницаем мрак сред океана от звезди.

Той пристъпи към пазача. Отметна леко качулката си, за да позволи на червената луна да се отрази дълбоко в очите му. Мъжът потрепери и несъзнателно понечи да отстъпи, ала дисциплинираността му на соламнийски рицар се оказа по-силна и не му позволи да се огъне пред погледа на магьосника.

Рейстлин проследи скованата му реакция с усмивка. Той сложи слаба ръка върху покритите с броня гърди на война.

— Никой по никакъв повод не бива да влиза в палатката ми — изсъска тихо и заплашително той. — Независимо какво се случва! Никой, разбираш ли? Нито лейди Кризания, нито брат ми, нито дори самият ти... никой!

— С-слушам, милорд — отвърна несигурно пазачът.

— Възможно е тази вечер да чуеш или видиш странни неща — продължи Рейстлин, впил омагьосващия си поглед в очите му. — Не им обръщай внимание. Всеки, който се осмели да влезе вътре, рискува собствения си живот... а също и моя!

— Д-да, господарю! — преглътна Майкъл. По слепоочията му бе избила пот, макар есенната нощ да бе изключително студена.

— Ти си — или си бил — соламнийски рицар, нали? — поинтересува се внезапно магьосникът.

Мъжът го погледна колебливо. Той отвори уста, ала Рейстлин поклати глава:

— Няма значение. Не е необходимо да ми отговаряш. Избръснал си мустаците си, но е изписано на лицето ти. Винаги мога да позная един соламнийски рицар. Искам от теб да ми се закълнеш в Кодекса на честта, че ще изпълниш нарежданията ми.

— Кълна се... — прошепна Майкъл. Магьосникът кимна удовлетворено и се обърна, за да влезе отново в палатката. Освободен от необходимостта да вижда единствено собствените си отражения в хипнотизиращите очи на Рейстлин, мъжът се върна на поста си, разтреперан, независимо, че се бе загърнал в дебело вълнено наметало. В последния момент обаче, Рейстлин спря и се обърна, а черната му роба прошумоля около него:

— Сър Рицарю. Младежът се обърна.

— Ако все пак някой влезе — подхвърли благо магьосникът — и наруши концентрацията ми... ако оцелея... ще очаквам, когато изляза, да открия изстиващия ти труп. Това е единственото извинение, което ще приема.

— Слушам, милорд — изпъна се твърдо Майкъл, въпреки че бе произнесъл думите съвсем тихо. — Est Sularas oth Mithas. Моята чест е моят живот.

— Да — Рейстлин сви рамене. — Обикновено така свършва всичко.