Пентаграм
- Автор: Славов Атанас П.
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, фондация „Човешката библиотека“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пентаграм». Краткое содержание книги:
на лицето
Атанас Петков Славов
Лицето е родено в Бургас в семейство на нормални граждани. От малък е забелязан да се занимава с фантастика и други вредни за общественото спокойствие дейности. Има опасната амбиция да създава клубове, в които събира себеподобни. Пише и рисува неугодни на Системата текстове и картини, където поставя под съмнение статуквото в името на някакво въображаемо общочовешко и хуманно бъдеще. Зад граница е забелязан да получава разни награди от съмнителни организации, като Eurocon, Соцкон, World SF, Writers of the Future и други подобни. Диагностициран е с психозата, че действията му имат някакво отношение към бъдещето. Като резултат от тази мания е предизвикал и продължава да предизвиква появата на сборници и периодични издания, в които дава трибуна на други като него.
Заключение:
Наблюдаваният субект несъмнено е вреден за социалното храносмилане и демонстрира невъзторжено отношение към Системата. Препоръчва се елиминиране, но може да се остави на естествено отпадане поради икономически или възрастови причини.
Аналитик на ОБОР: Игрек Хиксов
(Отдел за борба с организираната реалност)
– Броят на щастливите се увеличи с още един – промърмори Ден Сир. – Само че… ще съумееш ли наистина да бъдеш между тях, Егранах? Ще дораснеш ли до тази истина, в която те са потопени?…
Още дълго тук нищо не се промени. Но прахът все пак започна да взима своето – тънък слой покри червените плочи, безсмъртните колони и пръстена, в който никога повече не блесна светлина. Лианите, поддържащи висящия мост, сляха въздушните си корени в непроходим гъсталак. И хората престанаха да ходят там, дори от любопитство.
Те ходеха по своя свят, който кипеше, мяташе се, успокояваше се, за да избухне отново в кладите на нови човешки страсти. Светът живееше, а някъде дълбоко в него умираше от старост един път, водещ към странно и непонятно творение.
Само от време на време сянка на летящ звяр го прекосяваше, безшумна и безплътна, готова винаги да изчезне, като че ли се е мушнала в някоя от безбройните пукнатини.
След пустинята
І.
Хорхе Родригес. Трийсет и седем годишен. Особени белези… Какви особени белези имаше днес, Хорхе? Я виж в огледалото. Така… Очите ти са някак замъглени. Нещо си замислен. Особени белези: замислен. Нещо друго? Да. Замислен и небръснат. Вземи се обръсни, Хорхе. Ще имаш един особен белег по-малко.
Колко въпроса си зададох досега? Ако броя и този, няма да мога да ги преброя. Човекът с многото въпроси – така Хорхе Родригес помни и познава Хорхе Родригес. Впрочем това все пак съм аз и с този навик да мисля в трето лице сигурно скоро ще стигнем дотам, че Хорхе Родригес ще заживее отделно от мен… Ужасно ножче! С такова и вените си не бих прерязал. Жалко, че не му отива брада. Иначе с парите, които дава за ножчета, можеше да си позволи по-свестен тютюн.
Този телефон може да събуди мъртвец! Без малко да се порежа. Впрочем май наистина…
– Хорхе Родригес слуша.
– Извинете за безпокойството, сеньор Родригес, но искам да говоря с вас относно…
– Уважаеми сеньор, можете да ме намерите следобед в кантората. Работното време е написано на вратата. Държа да ви осведомя, че в момента се бръсна и заради вас се порязах.
– В такъв случай си сложете одеколон, сеньор Родригес – посъветва ме телефонът. – За мен не се безпокойте, ще почакам.
Без малко не затворих телефона. Сдържах се, защото имаше по-добър начин за отмъщение. Оставих събеседника си да чака и се заех с всичко останало по тоалета си. Когато установих, че са изминали двайсет и три минути, реших да проверя все пак как е там моят събеседник.
– Аз съм готов, сеньор.
– Радвам се да чуя това, сеньор Родригес.
Чудесен ход – противникът в мое лице е сразен от търпеливостта на събеседника си!
– Възхитен съм от вас, сеньор. Все пак не забравяйте да се представите.
– Лейтенант Маркес от углавния отдел на полицията.
– Много се извинявам, сеньор лейтенант, но в углавния отдел няма лейтенант Маркес.
– От вчера има. Мога ли да ви помоля за нещо, сеньор Родригес?
– Да, моля?
– Бихте ли проверили в чекмеджето на бюрото си? Струва ми се, че сте забравили там добрите си обноски.
– Сеньор лейтенант, добрите обноски в наше време са дефицит. Научил съм се да ги използвам при по-важни поводи.
– Не се съмнявам, сеньор Родригес. Но все пак имайте милост, обаждам ви се като клиент.
Това ме довърши. Аз отстъпих, хвърлих знамената, предадох сабята си на неприятелския генерал и покорно се договорих за лична среща. Надявам се, че ще ме разберете. Не всеки ден углавният отдел ми идва като клиент.
– Вие сте неотразим, сеньор лейтенант. Случайно не сте ли завършили полицейската школа на Джереми Лестър във Вашингтон?
Дясната му ръка трепна много характерно. В посока към вътрешния джоб.
– Изглежда сте карали тримесечния курс – продължих аз. – Тези, които са минали двегодишния, владеят себе си по-добре. Никога не посягат първо към пистолета. Или поне не го показват.
– Какво да се прави, сеньор Родригес. Държавата няма достатъчно средства, за да плаща удължени курсове в Щатите.
Не, той наистина беше неотразим. Обожавам такова поведение.
– И така, на какво дължа тази чест?
– Сеньор Родригес – Маркес остави кафето, – аз съм новият шеф тук. Идвам от политическия отдел, с углавни досега не съм работил.
– Сеньор лейтенант – изправих се, – беше ми приятно да се запозная с вас, не смея да ви задържам повече.