Пентаграм
- Автор: Славов Атанас П.
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, фондация „Човешката библиотека“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пентаграм». Краткое содержание книги:
на лицето
Атанас Петков Славов
Лицето е родено в Бургас в семейство на нормални граждани. От малък е забелязан да се занимава с фантастика и други вредни за общественото спокойствие дейности. Има опасната амбиция да създава клубове, в които събира себеподобни. Пише и рисува неугодни на Системата текстове и картини, където поставя под съмнение статуквото в името на някакво въображаемо общочовешко и хуманно бъдеще. Зад граница е забелязан да получава разни награди от съмнителни организации, като Eurocon, Соцкон, World SF, Writers of the Future и други подобни. Диагностициран е с психозата, че действията му имат някакво отношение към бъдещето. Като резултат от тази мания е предизвикал и продължава да предизвиква появата на сборници и периодични издания, в които дава трибуна на други като него.
Заключение:
Наблюдаваният субект несъмнено е вреден за социалното храносмилане и демонстрира невъзторжено отношение към Системата. Препоръчва се елиминиране, но може да се остави на естествено отпадане поради икономически или възрастови причини.
Аналитик на ОБОР: Игрек Хиксов
(Отдел за борба с организираната реалност)
– Значи затова отказа на Норчар.
– Разбира се, затова!
– А как мислиш, защо неумолимият тиранин ти прости отказа? Той никому не е прощавал.
– Вече казах: аз съм Егранах!
– Не е отговор това! Защо?!!
Скулпторът мълчеше, вперил внимателен поглед в Ден Сир.
– Защото не посмя – бавно започна ловецът. – Защото ако те беше убил, щеше да започне метеж, в който щяха да бъдат убити не само простите люде, но и много от аристократите, мъдреците, даже някои от придворните му. Прав ли съм?
– Да допуснем – студено отвърна скулпторът.
– Прав ли съм, или не?
– Прав си!
– Ти си жив чрез любовта на хората, Егранах.
Скулпторът се разсмя с тих изкуствен смях.
– Добре, Ден Сир. Разбирам те прекрасно. Само че не е ли късно да започваме спор? Той е интересен – с удоволствие бих поговорил, но няма време. Разбери – само след няколко минути Реката ще потече. И ще отплуват тези, които навреме слязат от пристана.
Той посочи двойната сянка на пръстена, пълзяща по постамента. Синкавата и пурпурната сенки почти се сливаха с дъгата йероглифи.
– Да, разбира се – промърмори Ден Сир. – За теб, разбира се, спорът е говорене. Един интересен спор…
„А ние? – мислено довърши ловецът. – Интересни ли сме ти ние, човеците? Несъвършени сме – не виждаш сред нас съвършенство, а да го търсиш заедно с нас, не искаш. За тебе всяко колебание има едно име – страх. Ти не се страхуваш – ти си мъдър. И това, което Норчар не посмя да направи – да те отнеме от света, – ще го направиш сам! Добре, ще поспорим, Егранах. Ще дойде време и аз да прекрача в Кай. И то не сам! Кога беше следващото сливане на луните? След осем години? Има време още веднъж да опитам мечтата си!“ Последните думи той каза на глас. Художникът трепна.
– Прощавай, Ден Сир, но има нещо, което не ти казах. Не мислех, че има значение. На нас двамата много ни провървя, че сме тук именно днес. Наистина аз знаех и бързах с всички сили… За последен път ще тече Реката днес, Ден Сир.
– Откъде знаеш? – глухо попита ловецът. Думите на Егранах още не бяха смисъл – беше ги усетил като удар в лицето.
– От Кристалната книга, разбира се. Там е описан законът, по който се отваря Изворът. Той е свързан с нещо отвъд пределите на нашия свят, с какво именно – не разбрах, а и време нямаше да изяснявам. Цикълът е свършил. В Извора повече няма да има вода, Ден Сир…
Бунтовникът мълчеше. Като че ли черните колони се бяха срутили отгоре му. Ако всичко това е за последен път – тогава прав е Егранах, всички колебания имат едно име. Погледна нагоре. Почти се бяха слели Зун и Себенера, луните на мъжкото и на женското начало; осем години мъжът Зун и жената Себенера се догонват, обречени на разлъка от древната легенда…
„Не, прав се оказва Зун Себенера… – спомни си Ден Сир – неизвестното оръжие ни направи равни по сила и мъдрост на духа… освети тъмния хоризонт на времето; разбрахме ние, че не трябва само да чакаме светилото да изгрее, а и сами трябва към него път да търсим!“
Ето, Зун вече обгръща в синкав пръстен пурпурния кръг на Себенера… И пламна нова светлина, меко сияние, което се закълби в средата на черния пръстен. От постамента изчезна сянката, която покриваше дъгата йероглифи. От мъгливото светлинно кълбо надолу падаше широк конус лъчи, които караха постамента да свети с невъзможна, черна светлина! А нагоре… нагоре изтичаше тънък лъч, загубен право в небето. Реката… Изворът.
– Това… Тя ли е?
– Тя… Реката! – също така пресипнало отвърна Егранах.
Почти едновременно отстъпиха назад. Меката светлина измени всичко наоколо неузнаваемо. Ловецът се улови, че напряга слух, но тишината беше пълна, нечовешка и мъртва. Нещо трудно поносимо имаше в това беззвучие на светлината. Изглеждаше, че не е възможно да звънти въздухът, напрегнат до предела на неосезаема твърдост; а ветрецът все така подухваше косите им, само дето не се чуваха шумоленето на гората и виковете на нощните животни. Може би тези звуци гаснеха до границите на сиянието?
– Никога не съм си го представял така – каза Егранах. Ден Сир рязко се обърна към него, художникът също, и те, точно както при първата среща, се загледаха един друг и всеки от тях бе осветен от сиянието на Реката, макар и от различни страни, и отново се опитваха да надникнат един на друг в очите си, но виждаха само чернотата на зениците…
– Е, какво, Егранах – каза ловецът. – Ето я твоята Река.
И без да каже нито дума повече, се обърна и тръгна по пътя, като настъпваше дългата си, скачаща по плочите сянка. Едва на първия завой се поспря и хвърли последен поглед към Извора на Реката. Стори му се, че там – в светлинната скулптура – вижда знака на човек, но скоро и светлината угасна.