Изпепелена

Рога.

Старк се фокусира върху единственото реално нещо в мислите си и си представи, че грабва тези рога.

Създанието изплува от абсолютния мрак. Беше друг вид черно, различен от този, в който бе потопен досега. Бе черен като небето по новолуние, като езеро през нощта, като почти забравен сън.

Приемам жертвоприношението ти, воине. Погледни ме и ела, ако се осмеляваш.

- Осмелявам се! - извика Старк, като прие предизвикателството.

Бикът го нападна. Осланяйки се на инстинкта си, Старк не побягна. Не подскочи. Вместо това се изправи лице в лице срещу бика. Крещейки от гняв, ярост и страх, Старк се затича към него. Създанието наведе масивната си глава, сякаш се канеше да наниже Старк на рогата си.

Не! Той скочи към бика и с фантастично движение го хвана за рогата. В този момент създанието вдигна глава и Старк се претърколи върху тялото му. Имаше чувството, че се гмурка в морето от много висока скала. Някъде зад себе си в черната, бездушна бездна, той чу гласа на бика: Браво, Бранителю...

Последва експлозия от светлина точно преди да се изтърколи на едно утъпкано парче земя.

Старк се изправи бавно и се замисли колко е странно, че макар да беше просто дух, бе запазил усещанията на тялото си.

Пред него имаше горичка, много подобна на тази пред замъка на Сгиат. Имаше дори дърво на желанията пред нея, украсено с безброй ленти от плат. Докато ги гледаше, те промениха цвета си и заблестяха като украса на коледна елха.

Отвъдното - това сигурно беше входът към владенията на Никс. Нищо друго не би могло да е така магично.

Преди да пристъпи напред, Старк се огледа зад себе си, мислейки си, че не може да е било толкова лесно, и очакваше огромният черен бик да се появи отнякъде и този път наистина да го изкорми.

Но зад него беше само черното безвремие, от което преди малко дойде. Ако не беше достатъчно зловещо, парчето земя - малък полукръг от червен прахоляк - би му напомнило за Оклахома. В центъра му един блестящ меч бе забит наполовина.

Хвана с две ръце меча и успя да го издърпа, а после машинално избърса чистото острие в дънките си. И тогава осъзна, че както Сеол не Ги, целият беше оцветен от кръв.

Той избърса внимателно острието, защото поради някаква причина не му беше приятно да мисли за кръвта, която го е опетнила, а после обърна внимание на гледката пред себе си. Беше стигнал целта си. Усещаше го с ума, със сърцето и с душата си.

- Зоуи, тук съм. Дойдох за теб - каза той и пристъпи напред, но се натъкна на бариера, твърда като стена. — Какво, по дяволите...? — промърмори той и се отдръпна назад.

Последва взрив на бяла светлина, която напомни на Старк за зловещата картина на врата на фризер, която се отваря и разкрива мъртва плът. Той продължи надолу и гледката, която се изправи пред него, го ужаси до дъното на душата му.

Старк се взираше в самия себе си.

В първия момент си помисли, че стената сигурно е огледална, но не се виждаше тъмният мрак зад него, а другото му аз се хилеше самодоволно насреща му. Старк определено не се усмихваше. После заговори, като отхвърли всякакви предположения за огледала и рационални обяснения: