Шестият

— Не. Вече десетилетия не съм я виждала и това ме ужасява. Колко бързо минават годините! Имам три внучета, които не познавам. Със съпруга ми планирахме да хванем самолета и да разчупим леда, но скоро след това той почина и…

— Мисля, че въпреки това трябва да отидете там — подхвърли Мишел.

— Не, страх ме е — тръсна глава възрастната дама. — Докато беше жив съпругът ми, аз изцяло се опирах на него. Бих заминала заедно с него, но сама — никога.

— И няма да видите внуците си, така ли?

— Те дори не ме познават.

— Ще се запознаете, стига да отидете при тях.

— Мисля, че вече е късно — въздъхна възрастната жена и се изправи. — А вие внимавайте. Ще ви оставя нещо за ядене в хладилника и ще заредя кафеварката. Просто я включете, когато се върнете.

— Откъде знаете, че пия кафе?

— Аз може да съм стара, но не съм сляпа, драга. Тук е мястото да добавя, че не изпускам от очи и вашата млада приятелка, която изглежда доста потисната.

— Работата й е много напрегната.

— Кога ще се върне мистър Кинг?

— Не знам.

— Той е много красив.

— Ами, да, красив е — отвърна Мишел и отмести поглед.

— Вие двойка ли сте?

Мишел направи всичко възможно да не се засмее на странното определение.

— Може би.

— В такъв случай трябва да се ожените.

— Сложно е.

— Не е така. Хората го правят сложно. Вие искате ли да се омъжите за него?

— Какво? — изненада се Мишел. — Всъщност не съм мислила затова…