Едно незнайно място

— Сакото — каза Адамсберг, като посочи вратата.

— Отивам — каза Владислав.

— Влад! — изрева Бошко. — Никой син на това село не влиза вътре. Изпрати чужденеца.

Заповедта беше толкова категорична, че Влад спря и обясни ситуацията на Веранк. Веранк облегна Адамсберг на Бошко и слезе по стъпалата.

— Няма да се върне — предсказа Даница мрачно.

— Защо е петнист в косата като малко глиганче? — попита Вукашин.

Веранк излезе след две минути с лампата, парчетата от ризата и сакото. После затвори вратата с крак.

— Трябва да я заключим — каза Вукашин.

— Само Архангел има ключ — обясни Бошко.

В настъпилото мълчание Влад преведе разменените реплики.

— Ключът няма да свърши работа — каза Веранк. — Аз разбих ключалката, за да отворя.

— Ще се върна да я затисна с камъни — промърмори Бошко. — Не знам как този човек е прекарал нощта вътре, без Весна да го изяде.

— Бошко се пита дали Весна му е досаждала — обясни Влад. — Някои тук мислят, че тя излиза от ковчега си, други твърдят, че е само грозна дъвкачка, която въздиша нощем, за да плаши живите.

— Може и да е въздишала, Влад — прошепна Адамсберг. — На светица стон и феин вик. Не ми е мислила злото.

Даница извади чаши, донесе мекици.

— Ако не му се оправи кракът, ще гнояса и ще трябва да се отреже — каза Бошко, без да се церемони. — Запали огъня, Даница, та хубаво да се стопли. Направи горещо кафе и донеси ракиjата. И метни му една риза, да му се не види.

Приближиха крака на Адамсберг до пламъците, дадоха му горещо кафе с ракиjа. Близостта на смъртта вдъхваше на Адамсберг безподобни мисли, които по никакъв начин не намаляваха добрите му чувства към това изгубено в речната мъгла село, напротив. Да напусне страната, да напусне дори своята планина, да замине, да приключи с всичко и да приключи тук, в мъглата, стига Веранк да пожелае да остане с него и стига още няколко души да пожелаеха да дойдат тук, Данглар, Том, Камий, Лусио. И Ретанкур. И дебелият котарак, пренесен в Кисилова заедно с фотокопирната си машина. И Емил, защо не и Емил? Но мисълта за Церквечер свирепо го захвърляше в големия град Париж, в тениските, украсени с кървящи ребра, в кръвта, обляла къщата в Гарш. Даница разтриваше инертния му крак със спирт, в който бе счукала някакви листа, и той се питаше на какво точно се надява. Искаше му никой да не забележи нежните й жестове.

— Къде бяхте, кретен такъв? — попита скърцащият глас на Вейл в допълнителния му мобилен телефон, като грубостта му беше смекчена от доловимо облекчение.

— Затворен в гробница с осем мъртви и една живомъртва, Весна.

— Ранен?

— Не, стегнат в тиксо до пълна асфикция.

— Кой беше?

— Церк.

— Кой ви намери?

— Веранк ме намери. Веранк влезе вътре.

— Веранк? Онзи, дето се запъваше като магаре на мост? Дето не спираше да стихоплетства?